На бойното поле останаха осем от техните войници. Петима се смятаха за мъртви. Съдбата на останалите трима не беше известна.
Джована се събуди от взрива и после ужасено слуша престрелката, която продължи един час. Знаеше, че се намира в тъмна стаичка на гърба на къща в края на някакво село, но нищо повече. Местеха я през три-четири дни.
Тя слушаше и плачеше.
По различни причини либийците предпочетоха да не съобщават за атаката. Отново се бяха провалили позорно — оставиха се да ги победят банда пустинни разбойници и дадоха жертви в настаналия хаос. И не бяха спасили никого.
Азим Баракат имаше много неща, с които да се хвали, обаче мълчеше. Беше се сдобил с нещо много по-ценно: трима либийски войници. И знаеше точно какво да направи с тях.
29
Офисът на „Скъли и Пършинг“ в Лондон се намираше в центъра на Канари Уорф, модерния бизнес квартал на брега на Темза. И тук, както в Долен Манхатън, беше пълно със зашеметяващи небостъргачи, които не си приличаха един с един. Лондон и Ню Йорк се съревноваваха кой да стане световен финансов център и засега британците печелеха заради нефта. Арабите бяха по-добре приети в Обединеното кралство и си държаха милиардите там.
Със своите сто адвокати „Скъли“ заемаше горната една трета от невероятна сграда, проектирана като вертикално торпедо. Критиците и традиционалистите я мразеха. Но пък китайският ѝ собственик беше предоволен. Всеки квадратен метър от площта ѝ беше нает за години напред и „Торпедото“ беше печатница за пари.
Мич беше ходил там много пъти и при всяко свое посещение спираше в подобното на каньон фоайе и се усмихваше. Никога нямаше да забрави първия път преди много години, когато влезе в него и вдигна поглед нагоре. С Аби бяха живели три години в Кортона, после две в Лондон. Бяха решили да се върнат в действителността, да прекратят скиталчеството си, да се установят някъде и да имат деца. С огромни усилия Мич беше успял да си издейства половинчасово интервю за позицията младши адвокат в „Скъли и Пършинг“. Благоволиха да го допуснат до интервюто само заради харвардската му диплома. Последваха още две по-дълги и на трийсет години той започна адвокатската си кариера за втори път.
Носталгичният пристъп отмина. Очакваха го по-важни дела. Качи се с асансьора до трийсетия етаж, слезе и незабавно бе посрещнат от въоръжени охранители, които подходиха много делово. Поискаха куфарчето му, мобилния и всички метални предмети. Той попита дали може да задържи поне обувките си, но никой не се засмя. Обясни, че е съдружник във фирмата, и един от охранителите каза:
— Да, господине, благодаря ви, а сега преминете оттук.
Прекараха го през чисто нов скенер, който преграждаше коридора, и когато не откриха у него нито оръжие, нито бомби, го пропуснаха, без да го обискират. Той си даде сметка, че във всички останали клонове на „Скъли“ по цял свят подлагат на проверка адвокати, секретарки, правни асистенти, чиновници и куриери. Фирмата не можеше да си позволи още един бомбен атентат.
Мич се срещна с управляващия съдружник Райли Кейси, който го заведе в малка заседателна зала, където сър Саймън Кроум с наслада поглъщаше превъзходна закуска. Той не стана и не поздрави, дори не спря да се храни. С малката си ленена салфетка махна към столовете около масата и каза:
— Седнете, моля.
Като млад сър Саймън беше работил в парламента, имаше трийсетгодишен стаж като върховен съдия, беше съветник на няколко министър-председатели и близък приятел на настоящия заместник главен прокурор. В златната му възраст „Скъли“ го привлякоха като „консултант“ — титла, която му осигури впечатляващ кабинет, секретарка, солидни служебни разходи и само един-двама клиенти, колкото да има с какво да се занимава. Фирмата му плащаше сто хиляди лири годишно за името и връзките му и му позволяваше на неговите осемдесет и две години да се мотае тук — предимно за закуска и обяд.