— Има действащ закон, който забранява такива ходове. Само напомням — каза Райли.
— Помоему този закон е за пред терористите. Официално ние не преговаряме с тях и не плащаме. Само че при определени обстоятелства всъщност го правим. А сегашните обстоятелства, господа, са необикновени. Видели сте таблоидите. Ако се случи нещо ужасно с Джована, ние ще бъдем покрусени и никога няма да си простим. Нямаш право на провал, Мич.
Мич си прехапа езика и си пое дълбоко въздух. Е, много ти благодаря за дрънканиците.
Притиснати от времето, те успяха да се доберат само до трети секретар във Форин Офис — някоя си Мона Бранч. Постът ѝ я поставяше по средата на служебната стълбица и не тя беше човекът, когото Райли имаше предвид. Мона обаче първа се съгласи да отдели трийсет непредвидени в графика ѝ минути, за да поговори с двамата адвокати от „Скъли“.
Пристигнаха в комплекса на Форин Офис на Кинг Чарлс Стрийт десет минути преди единайсет и седяха двайсет минути в тясна чакалня, докато Мона разчисти графика си и освободи място за тях. Така предполагаха. Или пък просто пиеше чай с колегите си.
Най-накрая тя се появи, усмихна се любезно и се запозна с тях. Последваха я в кабинет, който беше по-тесен от чакалнята, и седнаха срещу отрупаното ѝ с книжа бюро. Тя разви капачката на хубава писалка и се приготви да си води бележки.
— Госпожа Сандрони е в графика на сутрешните ни заседания, което означава, че отвличането ѝ е въпрос от първостепенна важност. Ежедневно осведомяваме по случая министър-председателя. Казахте, че имате информация.
Тъй като беше британец, Райли щеше да е главният говорител.
— Да — отвърна той. — Както знаете, нямаше връзка с нейните похитители. До този момент.
Писалката ѝ застина. Челюстта ѝ увисна леко, макар че тя се постара да запази типичното за един дипломат безизразно лице. Присви очи и впери поглед в Райли.
— Осъществили са контакт, така ли?
— Да.
Мълчание. Госпожа Бранч чакаше.
— Може ли да попитам как? — каза тя накрая.
— Чрез офиса на фирмата ни в Ню Йорк.
Гърбът ѝ се скова и тя остави писалката.
— Кога?
— В четвъртък миналата седмица. И за втори път в неделя. Отправено е искане за откуп и е поставен срок. Придружен със заплаха.
— Заплаха ли?
— За екзекуция. Времето тече.
Госпожа Бранч започна да проумява колко сериозна е новината. Пое си дъх и поведението ѝ се промени.
— Така. Какво мога да направя за вас?
— От огромно значение е незабавно да се срещнем с министъра на външните работи — каза Райли.
Тя кимна и отвърна:
— Добре, но ми трябва повече информация. Какъв е размерът на откупа?
— Не можем да го разкрием. Похитителите изрично ни забраниха да правим това, което правим в момента. Да се свързваме с властите. Този въпрос трябва да остане строго секретен.
— Кои са те?
— Не знаем. Но не се съмнявам, че Форин Офис има свой списък със заподозрени.
— Обичайните. Либия гъмжи от престъпници. Само че няма как да преговаряме с неизвестен субект, нали?
— Моля ви, госпожо Бранч. На всяка цена трябва да говорим с министъра.
Госпожа Бранч отново възвърна каменното си изражение и прие неизбежното, колкото и да ѝ беше трудно. Тя заемаше твърде нисък пост. Въпросът беше много сериозен. Не ѝ оставаше друг избор, освен да отнесе проблема към някой по-висшестоящ.
— Добре, ще видя какво мога да направя — каза тя.
— Времето е от огромно значение — настоя Райли.
— Разбирам, господин Кейси.
Влязоха да обядват в някакъв пъб, намериха си ъглово сепаре и си поръчаха халби гинес и сандвичи с бекон. Мич отдавна беше установил, че алкохолът по време на обяда му действа приспивно и обърква следобеда му. На британците обаче една-две бири на обяд им действаха като сутрешно еспресо. Така презареждаха батериите си и се подготвяха за трудностите до края на деня.
Докато чакаха храната си, говореха по телефоните. Не можеха просто да седят в пъба и да пият бира, след като крайният срок ги притискаше. Райли се обади на сър Саймън и му разказа накратко за срещата с госпожа Бранч. И двамата бяха на мнение, че това е било загуба на време. Сър Саймън беше по следите на бивш посланик, способен да премести планини, и тъй нататък. Мич звънна на Роберто в Рим, за да провери как е Лука. Не им беше провървяло с връзките в кабинета на министър-председателя. Проникването в системата на италианското Външно министерство щеше да е също толкова трудно, колкото опитът да намерят кой да ги изслуша в Лондон.