Докато ядяха сандвичите си и Райли си поръча втора бира, която Мич отказа, Дариън се обади с новини от Триполи. Непотвърдени, естествено, но източници на „Крюгъл“ бяха съобщили за второ неуспешно нападение на либийската армия някъде в пустинята близо до границата с Алжир. Баракат се беше измъкнал. Не бяха открили заложницата. Кадафи беше обезумял и поголовно уволняваше генерали.
Дариън се опасяваше, че Полковника ще прекали и ще изпрати войска да започне открита война. Започнеха ли да се сипят бомби, жертвите щяха да бъдат много и последиците щяха да бъдат непредвидими.
Мич си поръча втора бира. След обяда, който се оказа по-дълъг, отколкото планираха, и след като изпиха по чаша кафе, той и Райли се върнаха в „Торпедото“ и се постараха да свършат нещо полезно. Мич се обади на Аби за новини от семейството. После звънна в офиса и поговори със секретарката си и с правния си асистент.
Райли се появи на вратата с новината за раздвижване във Форин Офис. Имаха насрочена за пет часа среща с госпожа Ханрахан, втори секретар.
— Страхотно — каза Мич. — Тръгнахме от трети и се придвижихме нагоре до втори. Вероятно следващият ще е първи секретар. И после накъде? Колко са нивата?
— О, Мич. Във Форин Офис има много повече отдели, отколкото в „Скъли“. Едва започваме. Може да отнеме месеци да се доберем до подходящите хора и колкото повече говорим, толкова по-опасно става.
— Имаме осем дни.
— Знам.
30
Насрочената за 17 ч. среща с втория секретар Сара Ханрахан започна в 17:20 и завърши десет минути по-късно. Тя се оплака, че е имала дълъг ден. Личеше си, че е изтощена и иска да си тръгне час по-скоро. Според Мич, който не сподели мнението си с никого, жената имаше насълзените очи на алкохоличка и бързаше да не изпусне следобедното намаление в баровете. Ханрахан беше осведомена от третия секретар каква е молбата им и категорично заставаше на позицията, че „нейното правителство“ не може да се замесва в искане за откуп, при положение че няма никаква роля в преговорите. Заяви, че е експерт по либийските въпроси и е наясно с всичко около отвличането на Джована Сандрони. Отделът ѝ получавал актуална информация всяка сутрин и бил сериозно загрижен.
За Мич и Райли единствената полза от иначе безплодната среща беше обещанието на госпожа Ханрахан да придвижи въпроса по-нагоре, и то бързо.
Когато си тръгнаха и се качиха в лъскавия черен ягуар с доверен шофьор на „Скъли“, Райли измъкна телефона си, прочете есемеса и промърмори:
— Това ще е забавно.
Прослуша и гласовото съобщение, изсумтя няколко пъти, затвори и поръча на шофьора:
— Хотел „Конот“. Явно ще пием чай със сър Саймън. Свързал се е със стар приятел.
„Конот“ беше легендарен лондонски хотел в сърцето на „Мейфеър“. Мич никога не беше отсядал там, защото не можеше да си го позволи, нито пък фирмата би му покрила разходите. Персоналът на „Конот“ беше самото въплъщение на традицията и точността.
Сър Саймън се чувстваше у дома си в главната чайна. На масата имаше поднос с гурме сандвичи и кана чай. Беше с приятел — спретнат нисък мъж, негов връстник или още по-възрастен. Представи им се като Фини Гиб.
Райли го познаваше и веднага стана подозрителен. Сър Саймън обясни на Мич, че Фини е бил някакъв заместник-министър по времето на Тачър и все още има контакти. Само един поглед към старчето беше достатъчен да покаже, че той едва ли има контакт с нещо друго освен с перлената дръжка на бастуна си.
Мич мълчеше, докато сър Саймън разясняваше плана. Фини все още можел да действа задкулисно и имал връзки в кабинета на министър-председателя. Освен това познавал високопоставен секретар във Форин Офис. Мич и Райли се спогледаха. Цял ден се бяха срещали с важни секретари. Отгоре на всичко Фини познавал либийския посланик във Великобритания.
Той беше сигурен, че може да им уреди среща с човек от кабинета на министър-председателя. Целта беше този човек да убеди министър-председателя, че правителството трябва да плати част от откупа за спасяването на британска гражданка.
Мич слушаше внимателно, отпиваше от чая, който беше свикнал да харесва, дъвчеше сандвича с краставица и за пореден път се разтревожи за броя на хората, които въвличаха. С колкото повече хора се срещаха, колкото повече празни приказки слушаха, толкова повече време губеха. Беше вторник вечерта. Шест и трийсет и пет. Бяха минали два дни, оставаха им осем, а още нямаха никакви пари за откупа освен обещаните от Лука.
Фини продължи да дърдори колко чудесен човек е либийският посланик. Райли го попита дали може да уреди среща на следващия ден. Фини несъмнено щял да се опита, но имало голяма вероятност посланикът да не е в Лондон.