Самир явно беше съгласен с логиката на разсъжденията.
— Кадафи постоянно изперква — каза той. — Има този навик.
Роберто също запали цигара, отпи от виното си, изчака.
— Има нещо поверително, Самир. Изключително важно е и изисква внимателен подход.
— На разположение съм.
И на разположение на Полковника.
— Осъществен е контакт. Не тук, не със семейството, а в Ню Йорк чрез адвокатската фирма.
Самир не успя да прикрие изненадата си. Пое си рязко дъх и килна глава надясно, после се овладя.
— От страна на терористите ли?
— Да. С искане за откуп и срок за екзекуция. Разполагаме с още осем дни.
— Кои са те?
— Не знаем. Връзката се осъществява от загадъчна личност в Ню Йорк. Всъщност подхождат доста умно.
— Какъв е размерът на откупа?
— Не мога да кажа. Огромен. По-голям, отколкото Лука и нашата фирма могат да съберат. Знам, че имаш познанства в Либия, Самир. Можеш ли да предадеш послание на подходящите хора?
— И кои са те?
— Онези, които вземат окончателните решения за всичко в Либия.
— Значи на Кадафи?
— Щом казваш.
— Не, нямам връзка с него и не искам да имам.
— Но можеш да го направиш, Самир. Посланието е от две части. Първо, да остави терористите на мира, докато Джована не бъде в безопасност. Второ, да се съгласи на извънсъдебно споразумение по иска на „Ланнак“ възможно най-скоро, като приеме нашите условия.
Бела се появи зад тях и съобщи на италиански:
— Господа, вечерята е сервирана.
Роберто ѝ кимна, но двамата не помръднаха.
— Във връзка със съдебния иск ли? — попита Самир.
— Да. Правителството дължи тези пари. Може да плати сега и да приключи въпроса или да похарчи цяло състояние за адвокатски хонорари и такси и пак да плати парите три години по-късно. Ако уредим иска сега, вероятно ще стане по-лесно да върнем Джована у дома.
— Не съм сигурен, че разбирам.
— Откупът, Самир. Всичко е заради парите. Опитваме се да съберем много пари и „Ланнак“ е част от сделката.
— Искате либийското правителство да плати откупа, така ли?
— Не, разбира се. Искаме да изпълни договора си и да плати каквото дължи, за да оттеглим иска.
Самир се изправи и отиде в края на верандата. Запали още една цигара и дълго време се взира невиждащо в далечината. Роберто застана до него и каза:
— Хайде да вечеряме, Самир.
— Добре. Може би връзките ми не са толкова стабилни, колкото мислиш. Не знам към кого да се обърна с такава молба.
— И ние не знаем. Затова те покани Лука. Утре сигурно ще се чувства по-добре.
Мич пропусна вечерята и излезе да се разходи по Шарлот Стрийт във „Фицровия“. Навремето с Аби живееха в този хубав квартал и много го обичаха.
В момента обаче не му беше до спомени. Денят не беше напълно пропилян, но засега усилията им не се увенчаваха с успех. Не се очертаваше среща с външния министър, нито с някой от по-високопоставените му съветници. Лука не беше постигнал напредък на същия фронт в Рим. Либийските посланици и в двете страни или си бяха у дома, в Либия, или обикаляха света по официални дела. Фирмата на Мич проявяваше съпричастност, но явно оставяха на него да взема решенията. Никой не знаеше как да постъпят. Нямаше ръководство, нямаше писани правила. Нито един адвокат от „Скъли“ не беше попадал в такава ситуация. Лука беше много болен и емоционално нестабилен, и то с основание. Ако беше здрав и с бистър ум, той единствен щеше да мисли с пет хода напред. Джак Руш имаше здрава ръка, но колкото повече напредваше времето, толкова повече прехвърляше отговорността на Мич, сякаш искаше да се дистанцира от случая, ако краят е лош.
Мич вземаше решения, без да има достатъчно информация и ясна представа колко са ефикасни. Възможно беше да греши. Не му се мислеше какво ще стане при провал.
Както винаги когато нещо го тревожеше, той се обади на най-близкия си човек. Говори с Аби половин час. Кларк и Картър били на риба с Танър. Родителите ѝ не успявали да ги накарат да учат, но си прекарвали страхотно. Все едно били на ваканция. Бари Руш напуснал острова за няколко дни и те били сами в огромната къща.
31
Мич напусна хотела още по тъмно и се настани на задната седалка на същия ягуар, в който се бе возил предишния ден. За щастие, шофьорът не беше приказлив и пътуването до „Хийтроу“ мина в мълчание. В осем и петнайсет той се качи на четиричасовия полет на „Търкиш Еърлайнс“ до Истанбул. На митницата го посрещна представител на „Ланнак“ и го поведе към експресното паспортно гише, където му махнаха да минава, без дори да го погледнат. Той все пак се озърна през рамо към дългите опашки отзад и отново благодари на небето, че работи за фирма като „Скъли“. Близо до терминала го чакаше черен автомобил и по-малко от двайсет минути след като кацна, Мич говореше по телефона, докато шофьорът му хвърчеше по улиците, без да се съобразява с ограниченията на скоростта и други досадни подробности.