Еймъс похарчил малко пари за боя, преградни стени и водопроводни тръби и преместил своите умножаващи се служители в някогашната автокъща за понтиаци. Почти незабавно адвокатите и правните асистенти на Инициативата заели отбранителна позиция относно своето тясно и еклектично работно пространство. Кой друг практикувал право в префасонирана автокъща, където навремето са сменяли масло и са поставяли ауспуси?
Нямало рецепция, защото клиентите не ги посещавали. Те лежали в смъртните отделения на затворите от Вирджиния до Аризона. Нямали нужда и от рецепционистка, защото не очаквали гости.
Мич натисна звънеца на входната врата, влезе в откритото пространство, което навремето било шоурум, и изчака да се появи някой. Обстановката го развесели: предимно рекламни плакати на лъскави нови понтиаци отпреди десетилетия, календари от петдесетте години и няколко поставени в рамки вестникарски материали за случаи, когато Инициативата беше успяла да спаси човешки живот. Нямаше мокет, нямаше килими. Подовете бяха много оригинални — бетонна замазка с незаличими петна от боя и масло.
— Добро утро — поздрави млада жена, която прелетя покрай него, понесла купчина документи.
— Добро утро — отговори Мич. — Имам среща с Еймъс Патрик в девет часа.
Жената го удостои с напрегната усмивка, сякаш да му покаже, че си има и друга работа, и каза:
— Добре, ще му предам, но сигурно ще трябва да почакате. Имаме тежка сутрин.
И изчезна. Нито го покани да седне, нито му предложи кафе.
Какво точно означаваше тежка сутрин в адвокатска кантора, чийто случаи бяха свързани само със смърт? Въпреки високите предни прозорци и многото светлина атмосферата беше мрачна, дори потискаща, като че ли през повечето дни адвокатите ставаха много рано, за да гонят крайни срокове из цялата страна. В един ъгъл имаше три пластмасови стола и ниска масичка, отрупана със списания. Нещо като чакалня. Мич седна, извади телефона си и се зае да си проверява пощата. В девет и половина стана да се разтъпче, погледа уличното движение по Съмър авеню, звънна в офиса си, защото трябваше, и се помъчи да потисне раздразнението си. В неговия свят, където всичко ставаше по часовник, беше рядкост някой да закъснее за среща с половин час и се очакваше, когато се появи, да даде приемливо обяснение. Но си напомни, че този случай е про боно и че той работи безвъзмездно.
В десет без десет някакъв младеж по джинси се подаде и каза:
— Господин Макдиър, заповядайте.
— Благодаря.
Мич го последва, излезе от шоурума и мина покрай дълъг тезгях, където според избелялата табела продаваха само авточасти. Продължиха по някакъв коридор, младежът спря пред една затворена врата и каза:
— Еймъс ви очаква.
— Благодаря.
Влезе вътре и се озова в мечешката прегръдка на Еймъс Патрик — грубоват мъж с рошава прошарена коса и неподдържана брада. След прегръдката двамата се ръкуваха и си поприказваха: за Уили Бакстром, за други общи познати, за времето.
— Искаш ли едно еспресо? — попита Еймъс.
— С удоволствие.
— Единично или двойно?
— Ти какво ще пиеш?
— Тройно.
— Нека са две.
Еймъс се усмихна и се приближи до плот, върху който имаше сложна италианска машина за еспресо с най-различни кафета и чаши. Човекът явно имаше много сериозно отношение към кафето. Взе две големи чаши — истински, не картонени — натисна някакви копчета и изчака да започне меленето на зърната.
Двамата се настаниха в ъгъла на разхвърляния му кабинет под гаражна врата, плъзгаща се по релса на тавана, която не бяха спускали от години. Мич забеляза, че очите на Еймъс са подути и зачервени.
— Виж, Мич — мрачно поде той, — опасявам се, че напразно си пътувал. Наистина съжалявам, но нищо не мога да направя.
— Добре. Уили ме предупреди.
— О, не, не е това. Много по-лошо е. Рано тази сутрин са намерили Тад Киърни обесен на електрически кабел в банята. Изпреварил ги е. — Гласът му се задави и секна.
Мич не намери подходящ отговор.
Еймъс се прокашля и успя да каже почти шепнешком:
— Определят случилото се като самоубийство.
— Съжалявам.
Двамата дълго седяха смълчани, чуваше се само как капе кафето. Еймъс избърса очите си с хартиена кърпичка, изправи се тромаво, донесе чашите и ги постави върху ниската масичка. После отиде до невероятно разхвърляното си бюро, взе някакъв лист и го подаде на Мич.