Новината увисна тежко във въздуха. Всички погледи бяха сведени към масата.
Джак се прокашля и продължи:
— Говорих с Мич преди час. Заминава от Истанбул и се връща в Рим, където Лука е в болница.
Оли Лафордж попита:
— И все още нямаме представа с кого разговаряме, така ли? От нас се иска да изпратим авансово десет милиона и да се надяваме, че всичко ще се развие благополучно?
— Имаш ли по-добра идея? — изстреля в отговор Джак.
— На Мич случайно да му е провървяло вчера? — попита Мейвис Чизънхол.
— Ако ме питаш дали е получил някакви обещания за пари, отговорът е „не“. Но не спира да полага усилия. Само това мога да кажа.
Всеки месец фирмата държеше около 15 милиона долара за спешни случаи и непредвидени обстоятелства. Имаха и още по-голям резерв за свещените премии в края на годината, но тези пари бяха неприкосновени.
Шелдън Морлок, един от по-влиятелните съдружници в съвета, каза:
— Трябва да има начин да се преговаря с тези хора. Искането им е възмутително и извън нашите възможности. Освен това не вярвам да се оттеглят, ако не получат и последния цент. Да кажем, че съберем половината сума. Ще откажат ли?
— Работата е там, че никой не знае, Шелдън — каза Джак. — Не можем да предвидим. Това не е обичайна делова сделка между рационално мислещи хора. Онези могат да я убият всеки момент.
Пайпър Редгрейв, третата жена в съвета, попита:
— Джак, да не казваш, че трябва да теглим кредит?
— Да, точно това казвам. Трябва да вземем двайсет и пет милиона назаем, защото това е размерът на полицата ни. Утре им плащаме десет и се молим.
— Говорих със Ситибанк, както решихме — обади се Барт Амброуз. — Готови са, но искат лични гаранции от всеки от нас.
Последваха въздишки, сумтене, тихи ругатни, безсилно клатене на глави. За одобряването на заема трябваше да гласуват две трети от членовете на съвета.
— Нищо ново — каза Джак. — Някакви възражения?
— Гласуваме ли? — попита Морлок.
— Да. Има ли някой „против“ фирмата да вземе двайсет и пет милиона кредит от Ситибанк?
Деветимата се спогледаха светкавично и напрегнато. Морлок вдигна ръка, после я посмъкна. Оли Лафордж бавно вдигна своята.
— Някой друг? — попита Джак презрително. — Добре, гласуваме седем срещу двама в полза на предложението. Нали?
С това обсъждането приключи. Изнизаха се мълчаливо от заседателната зала и побързаха да се пръснат по кабинетите си.
Това гласуване беше лесно. Всяко пени щеше да се изплати от застрахователната полица на фирмата.
Поне така смятаха.
След заседанието Джак се обади на застрахователната компания, за да провери докъде са стигнали нещата. Само че го оставиха на изчакване, и то прекалено дълго. Когато го поздрави самият изпълнителен директор, той се изненада. А онова, което чу после, беше обезсърчаващо. Искът им беше отхвърлен на основание на факта, че Джована е отвлечена и се намира в плен на терористи, а не на престъпна групировка. Полицата недвусмислено изключвала терористичните актове.
— Не мога да повярвам — разфуча се Джак по телефона.
— Написано е черно на бяло, Джак — спокойно отговори директорът.
Черно на бяло. И откога застрахователните полици бяха недвусмислени?
— Отвличането си е отвличане — възрази Джак, мъчейки се да овладее гнева си. — Проклетата полица покрива отвличане.
— Според наши източници то е дело на терористична организация, Джак. Затова отказваме да платим. Съжалявам.
— Не мога да повярвам!
— Юристът ни изпраща решението по имейл в момента.
— Значи ще се видим в съда.
— Както прецените.
33
След няколко часа в болницата Лука живна. Смениха му лекарствата и му стабилизираха кръвното. Хидратираха го със система. По-силното успокоително му осигури дълъг и крайно необходим сън. Най-доброто лекарство бяха непрекъснатите грижи на трийсетгодишна медицинска сестра с изумителна фигура и къса бяла престилка. Бела наблюдаваше от ъгъла, клатейки глава. Някои мъже просто бяха безнадеждни случаи.
Лука се опитваше да договори сделка, която включваше саможив италиански милиардер, когото познаваше отдавна. Той се казваше Карлоти и беше наследник на старо семейно богатство от производство и търговия със зехтин. Политическите му убеждения бяха в разрез с неговите, но по отношение на парите двамата успяваха да загърбват различията си. Карлоти беше близък с министър-председателя и от години го подкрепяше финансово. По настояване на Лука той се съгласи да го притисне да приеме сложен план за пренасочване на пари от италианската хазна към фонд за откупи, собственост на фирма в Испания, където Карлоти прекарваше повечето си време. Съгласи се неохотно, защото в Италия плащането на откупи беше незаконно за разлика от Испания. Но той обичаше Джована и беше готов на всичко, за да ѝ помогне. Неохотата на премиера пък се дължеше на факта, че един пореден скандал би свалил правителството, но Лука разпалено твърдеше, че лошият изход за Джована ще му навреди много повече. Човекът се беше оказал в патова ситуация. Лука беше убеден, че той ще заобиколи закона и впоследствие ще блъфира пред прокурорите, ако се стигнеше дотам. Мич не обичаше разговори, в които се споменаваше думата „прокурор“.