34
Мич беше установил още преди години, че умората от презокеанските полети се преодолява най-добре с дълъг крос в Сентръл Парк. Нямаше начин да си отспи, часовникът тиктакаше, синовете му се укриваха, а безпокойството на Аби растеше. Двамата влязоха в парка откъм Седемдесет и втора улица и последваха тълпа от ранобудни бегачи. Рядко си говореха, докато тичаха, предпочитаха да се наслаждават на първите лъчи на слънцето и на прохладната нюйоркска пролет. Колкото повече растяха синовете им и животът следваше своя ход, толкова повече оредяваха дългите кросове, които много обичаха.
Докато живееха в Кортона, преди да имат деца и кариера, двамата тичаха всяка сутрин през ферми, лозя и села. Често спираха да си приказват с някой фермер и да проверят дали разбират акцента му или се отбиваха в крайпътно кафене в някое село за чаша вода или бързо еспресо. Любимият им образ беше собственикът на малка винарна, който често ги спираше и ги разпитваше за странния навик на американците да тичат безцелно по пътя, плувнали в пот. Беше ги канил в малкия си вътрешен двор, където съпругата му им наливаше охладено розе и настояваше да опитат нейното бучелато — много сладък кекс със стафиди и анасон. Тези отбивки обикновено прерастваха в по-продължителни винени дегустации и двамата зарязваха бягането. След няколко подобни прекъсвания Аби настоя да сменят маршрута.
Заобиколиха водохранилището и се отправиха към къщи. Сутрешният трафик вече пъплеше по улиците. Поредният натоварен ден в града. Не възнамеряваха да бъдат тук по тъмно.
В единайсет двамата взеха такси до клона на Ситибанк на Лексингтън авеню и се качиха на двайсет и шестия етаж в кабинета на Филипа Мелендес, някакъв вицепрезидент на фирмата и специалист по местенето на пари. Тя ги заведе в заседателна зала, където Кори и Дариън пиеха кафе. След броени минути пристигна и Джак, упълномощеният представител на фирмата, за да подпише. Филипа потвърди, че сумата от десет милиона долара е налична. Оставаше им само да чакат Нура.
Тя се обади в 11:30 ч. и попита Аби дали носи лаптопа си. Бяха ѝ поръчали да го вземе. Имейлът с писмените инструкции пристигна бързо. Екипът от хакери на Кори щеше да проследи адреса на подателя до интернет кафене в Нюарк, но самият подател отдавна щеше да си е тръгнал. Джак Руш подписа разрешение за плащането от името на фирмата. Всичките 10 милиона щяха да постъпят в безименна номерирана сметка в Панама.
— Готови ли сме? — обърна се Филипа към Джак.
Той кимна мрачно и „Скъли“ се сбогува с парите.
— Невъзможно ли е да се проследят? — попита Аби, докато се взираха в екрана на компютъра.
Филипа сви рамене и отговори:
— Не е невъзможно, но не е практично. Парите отиват в сметката на фиктивна фирма в Панама, а такива има хиляди. Но те вече не са в нея.
Изчакаха осем минути, после телефонът „Джакъл“ звънна отново.
— Пристигнаха — съобщи Нура.
Кражбата беше извършена бързо, ефективно и почти безболезнено. Всички си отдъхнаха и се помъчиха да се приспособят към действителността, че току-що са се изпарили много пари, в момента неясно за какво. Сбогуваха се тихо и си тръгнаха.
На улицата Аби и Кори се качиха в черен джип и потеглиха към апартамента в центъра на града. Мич и Дариън се качиха в друг джип и тръгнаха на юг към финансовия квартал.
Сакът на Аби беше готов и я очакваше. Застанала до кухненската маса, тя изпрати есемес на Нура, че до неделя по обед няма да бъде на телефона. Скри го в дрешника заедно със своя мобилен. Излезе от сградата през изхода в сутерена и се качи в същия джип, в който я чакаше Кори. Шофьорът напусна града по моста „Джордж Уошингтън“ и изчезна в северните части на Ню Джърси. Кори беше сигурен, че никой не ги следи. В град Парамъс спряха на малко летище, качиха се на самолет „Кинг Еър“ и отлетяха. Деветдесет минути по-късно кацнаха в Айлсбъро, където Картър и Кларк посрещнаха майка си на летището. Не се бяха виждали цяла седмица.
В 12:30 ч. Джак събра управителния съвет за пети пореден ден. Присъстваха и деветимата членове. Атмосферата беше мрачна и напрегната. Фирмата току-що беше изгубила десет милиона долара.