Той ги запозна със събитията от сутринта и после отвори вратата. Мич влезе и поздрави. Зарадваха се на появата му и го обсипаха с въпроси. Той ги запозна със състоянието на Лука, с новостите около иска на „Ланнак“ в Женева и с последните слухове от Триполи.
Нямаха голям напредък в набирането на сумата за откупа. Правителствата на Италия и Великобритания продължаваха да протакат с надеждата кризата да се разреши от само себе си или да ги подмине. И тъй като не участваха в преговорите и нямаха представа с кого, по дяволите, си имат работа, нежеланието им да се включат с пари за откупа беше разбираемо.
Похитителите вече бяха получили солиден депозит и Мич се канеше да помоли за още време. Всички знаеха, че крайният срок е следващата сряда, 25 май. Инстинктът му подсказваше, че опитът му ще остане безплоден, защото похитителите не бяха проявили никакъв интерес към преговори.
След като обрисува мрачната картина, Мич продължи с неприятните проблеми. Сновеше насам-натам пред голям черен екран и накрая мина по същество. Те го очакваха.
— Фирмата ни трябва да впрегне всички свои ресурси в усилията Джована да се завърне благополучно. Ако го направим, това ще е гаранция, че исканията на похитителите ще бъдат напълно удовлетворени, каквито и да са окончателните им условия. В момента искат още деветдесет милиона.
В качеството им на старши съдружници средните доходи на присъстващите за предишната година бяха 2,2 милиона долара, трети по размер в класацията за цялата страна. Живееха добре, харчеха много, някои спестяваха повече от другите. Почти всички бяха консервативни във финансово отношение, но се говореше, че няколко души харчат всичко, което спечелят. На хартия бяха милионери и в немного далечното минало на Уолстрийт щяха да ги смятат за богаташи. Сега обаче доходите им бяха значително по-ниски от тези на хората, които движеха парите — управителите на хеджфондове, търговците на ценни книжа и облигации, търговците на валута, рисковите капиталисти. Те бяха новите царе.
Първия коментар направи Оли Лафордж, който, странно защо, намери нещо забавно в случващото се. Подсмихна се и каза:
— Сигурно се шегуваш.
Мич знаеше, че не бива да отговаря. Беше казал достатъчно, разговорът, който предстоеше, трябваше да бъде между членовете на управителния съвет. Той просто седна — не на масата, а до стената.
— Няма да изложа на риск всичко, за което съм работил, и финансовата сигурност на семейството си, за да гарантирам банков заем в размер на деветдесет милиона долара — каза Шелдън Морлок, без да поглежда Мич. — И дума да не става.
— Не се съмнявам, че всички сме на това мнение, Шелдън — намеси се Пайпър Редгрейв, — но никой не очаква от теб да дадеш толкова пари. Фирмата ще поеме дълга и съм сигурна, че ако постегнем коланите и направим някои жертви, ще се справим някак. Барт, какви се очертават условията за заема?
Ще се справим някак, помисли си Мич. Все едно съдружниците в „Скъли“ щяха да пропуснат някой уикенд в Хемптънс или дори вечеря в ресторант със звезда на „Мишлен“.
— Засега ще ни отпуснат кредитна линия от деветдесет милиона с трипроцентна лихва. Нещо такова — каза Барт Амброуз. — Ако се включим всички, можем да го променим на дългосрочен заем.
— Няма да бъдат деветдесет милиона, Шелдън — обади се Бенет Маккю. — Ще водим неприятно дело със застрахователната компания, но накрая те ще платят. От там ще дойдат двайсет милиона.
— Може да отнеме години — възрази Морлок. — И победата не е сигурна.
— Вижте, знаете, че мразя дълговете — каза Оли Лафордж. — Нямам кредити и никога не съм имал. Баща ми фалира, когато бях на дванайсет и изгубихме всичко. Мразя банките, но вече сте чували тази реч. Мен не ме бройте.
Той все още живееше в скромна къща в Куинс и идваше на работа с метрото. И точно защото беше стиснат, сигурно беше спестил повече пари от всеки друг в стаята.
Мейвис Чизънхол беше другата скъперница. Тя погледна Мич и каза:
— Ти ще подпишеш ли лична гаранция?
Чудесен въпрос. Той се молеше да му го зададат. Изправи се, извади сгънат лист хартия, подхвърли го в средата на масата и отговори:
— Вече го направих.
Съдружниците впериха погледи в листа, а той извади още един, подхвърли и него и каза:
— Ето и от Лука. Участваме с всичко, което имаме.
Мич плъзна поглед по лицата им, въпреки че повечето бяха заболи носове в бележниците си. И докато все още имаше думата, той каза:
— Ето защо това е важно. Има вероятност да получим пари и от други места, но нищо не е сигурно. Имаме обещания, но нямаме време. Трябва да бъдем сигурни, а единственият начин да сме сигурни в този момент е да имаме парите в банката. Само „Скъли“ може да ги сложи там. В неделя заминавам за Лондон, после за Рим, после кой знае къде. Обикалям като уличен просяк, правя каквото трябва. Но ако не успея, поне ще имаме парите в банката. Всичките. Не знам дали ще ни дадат още време. Не знам дали ще намалят исканата сума, дали ще се съгласят на по-малко. Невъзможно е да предскажем какво ще стане през следващите пет дни. Но можем да се подсигурим, че ще бъдем в състояние да платим целия откуп.