Когато Мич приключи, Джак кимна към вратата и двамата излязоха.
— Браво на теб. Сега най-добре тръгвай. Това сигурно ще отнеме време.
— Добре. Заминавам при брат ти Бари да си видя децата.
— Прегърни момчетата от мен. Ще ти се обадя.
Шофьорът мина по Бруклинския мост, където колите почти не помръдваха. Беше петък следобед в края на май и половин Манхатън беше тръгнал към Лонг Айланд. Час по-късно пристигнаха на малкото летище „Репъблик“ до град Фармингдейл. Мич благодари на шофьора и докато той се отдалечаваше, си даде сметка, че не е обърнал внимание на колите зад тях. Не ставаше за шпионин. До гуша му беше дошло постоянно да се озърта през рамо.
Пилотът, който имаше вид на петнайсетгодишен, пое сака му, поведе го към двумоторен „Бийч Барън“ и му помогна да се качи на борда. Беше удобно, макар и не просторно — нямаше нищо общо с луксозните самолети „Фолкън“, „Гълфстрийм“ и „Лиър“, които „Скъли“ често наемаше. На Мич му беше все едно. Беше си дал двайсет и четири часа почивка и щеше да прекара малко време със синовете си.
Пилотът му посочи хладилната чанта и Мич си каза: защо не? Уикендът започваше. Отвори капака и си взе студена бира. Докато се движеха по пистата, се обади на Роберто в Рим за последните новини. Лука бил буден и мърморел за какво ли не. Медицинските сестри го харесвали повече заспал.
Почти два часа летяха на височина 2500 метра. Времето беше съвсем ясно. Докато се снижаваха покрай крайбрежието на Мейн, Мич гледаше отгоре, развълнуван от красотата на океана, на скалистите брегове, спокойните заливи и старинните рибарски селища. Хиляди малки платноходки се поклащаха на лазурните води. Прелетяха над живописното градче Камдън с оживеното му пристанище и се насочиха към Айлсбъро. От 1500 метра височина Мич видя редица къщи непосредствено до водата и разпозна „Уиклоу“. Кларк и Картър бяха на пристана заедно с Аби и замахаха енергично, докато самолетът прелиташе над тях. Половин час по-късно Мич седеше край басейна, гледаше как близнаците плуват и си говореше с Аби и родителите ѝ.
През изминалата седмица момчетата се чувствали като на летен лагер. Господин и госпожа Съдърланд признаха, че внуците им са позарязали уроците и домашните. Времето за лягане също било доста гъвкаво, а госпожица Ема им угаждала и готвела само каквото те обичат. Мич и Аби пет пари не даваха. Намираха се под огромно напрежение и помощта на Хопи и Макси беше жизненоважна.
Докато Мич и Аби пиеха бяло вино, а те — лимонада, родителите на Аби предпазливо попитаха колко време още ще имат нужда от тях тук. Въпросът подразни Мич — не им струваше много, защото безопасността на момчетата беше по-важна от всичко в Дейнсбъро, Кентъки, което можеше да им липсва. Той все пак не им го каза, а отговори, че може би още само няколко дни.
По-точно, до 25 май.
Наблюдаваха как Танър отива до края на пристана, за да посрещне лодка за омари, спряла за доставка.
— Пак омари — отбеляза господин Съдърланд. — Ядем омари три пъти дневно.
Напълно лишена от чувство за хумор, Максин добави:
— Киш с омар сутринта. Рулца с омари на обяд. Печени опашки от омар на вечеря.
Картър, който ги чуваше, се провикна, преди да скочи в басейна:
— Не забравяй макарони със сирене и омари, любимото ми.
— Супа от омари — продължи Харолд, — пържени омари, омари в сос „Ню Ингланд“.
— Звучи вкусно — каза Аби.
Максин се радваше, че не ѝ се налага да готви.
— Госпожица Ема е чудесна, наистина.
— Мамо, трябва да издадеш готварска книга за омари — предложи Кларк. — И на корицата да сложиш госпожица Ема.
— Идеята ми допада — отговори Аби и се опита да си спомни десетките книги за морски дарове, които вече имаше в колекцията си.
Бари Руш се появи по шорти, с дълга пура в едната си ръка и скоч в другата. Беше отсъствал от „Уиклоу“ цяла седмица и Мич допускаше, че просто не му се е занимавало с шумни деца. Нито с баби и дядовци. Бари му се усмихна и каза:
— Търси те Джак.
Мич тръгна по пристана със зеления телефон в ръка и се обади на Джак. Когато той вдигна, веднага стана ясно, че новините не са добри. Беше почти шест и половина в петък вечерта, а двамата бяха започнали дългия ден заедно в офиса на Ситибанк, където видяха как десет милиона долара просто се изпаряват.