И тя се унасяше.
Бяха останали без капка сила, но умората не можеше да надвие стреса. Редуваха се да предремват, докато момчетата, както обикновено, не огладняха отново. Мич отиде в кухнята да потърси пуканки.
36
Когато Танър отвори вратата в събота призори, завари Мич да трака на лаптопа си на масата в трапезарията. Край него бяха пръснати бележници и документи.
— Не бях сигурен как да си направя кафе, а ме беше страх да не повредя машината — каза Мич.
— Аз ще се погрижа. Нещо друго?
— Не. Тръгвам след няколко часа. Аби ще се върне утре. Надяваме се да вземем момчетата в края на следващата седмица, ако не възразявате. Доста ви се натрапихме.
— Не, сър, нищо подобно. Тази къща е направена за гости, а господин Руш обича да има компания. Имате много хубаво семейство, господин Макдиър. Моля ви, не бързайте да си ходите. Обещах следобед да заведа момчетата за риба, ако времето позволява.
— Благодаря, Танър. Те са градски деца и си прекарват страхотно тук. За тях това е неочаквана ваканция. А вие сте много търпеливи.
— Добри деца са, господин Макдиър. Забавляваме се. Ема ще дойде скоро да приготви закуската, но дали аз мога да ви предложа нещо?
— Не, благодаря. Само кафе.
Танър изчезна в кухнята и започна да вдига шум. Мич реши да си почине за малко и излезе навън да се наслади на свежото утро. После заваляха обажданията. Първо от Стивън Стоджхил, който вече беше в офиса. Мич искаше да има двама правни асистенти на разположение. Джак Руш пътуваше натам. Кори беше в Ню Йорк и още спеше, поне докато той не му звънна. В Рим беше ранен следобед и Роберто тъкмо си тръгваше от болницата, където Лука беше прекарал поредната тежка нощ.
Аби се появи в седем и потърси кафе. Ема им приготви омлет със сирене и двамата закусиха сами в трапезарията. Всеки ден беше непредсказуем, затова им беше трудно да планират нещата, но се налагаше. След половин час Мич заминаваше за Ню Йорк, после щеше да лети за Рим. Аби щеше да се върне в неделя сутринта и да стои в апартамента им, вторачена в онзи проклет телефон точно по обед. Очакваха обаждане от Нура с големия въпрос: „Намерихте ли парите?“.
Отговорът щеше да гласи: „Да. Какво следва?“.
Мич взе душ, преоблече се и надникна при момчетата. Страшно му се искаше да ги събуди и да ги прегърне, после да излязат навън и да поиграят бейзбол. Само че мачовете трябваше да почакат — дано да беше само още няколко дни.
На летището го очакваше един самолет „Кинг Еър“.
Искът на фирма „Ланнак“ срещу Република Либия беше за неплатени задължения в размер на 410 милиона долара плюс лихвата, възлизаща на 52 милиона. След убийствата и отвличането Мич беше добавил още 50 милиона обезщетение. Беше избрал сумата напосоки и тя представляваше „променливата“ част от иска. Лихвата също се променяше, защото се трупаше всеки ден. Около половината от първоначалните 410 милиона бяха пари, които по негово мнение не подлежаха на никакъв спор. Те включваха твърди цени за труд, материали, цимент, стомана, оборудване, транспорт, хонорари за специалисти и тъй нататък. Тези цени бяха вписани в проекта още от самото начало и бяха част от бюджета, независимо колко време „Ланнак“ и либийците спореха за променените поръчки и недостатъците на проекта.
През многобройните часове по самолетите Мич и Стивън бяха прегледали всяка фактура и таблица на изработените часове. Сглобиха резюме от четири страници за безспорните разходи, направени от „Ланнак“. Забавляваха се, когато го кръстиха: Досие ГМКН84. Големият Мост на Кадафи за Никъде. Фланелката на Кларк в бейзболния отбор беше номер 8, а на Картър — номер 4.
Стивън раздаде на всички актуалната версия на досието в заседателната зала на Джак, а Мич застана до прозореца. Джак, Кори и Дариън прегледаха документа. Двама правни асистенти седяха в коридора пред затворената врата и очакваха инструкции. Беше 11:45 ч. в прекрасен съботен ден в края на май.