— Проверихме цифрите, за да ви спестим изчисленията. Долу на четвърта страница е окончателната сума. Можем да твърдим, че най-малко сто и седемдесет милиона долара от неплатените сметки са безспорно дължими. Излишно е да казвам, че според нас на „Ланнак“ са дължими половин милиард долара, и съм сигурен, че ще го докажем в Женева, но това по-нататък.
— Значи частично споразумение? — попита Джак.
— Именно. Представяме това на либийците сега, дори още днес, и изискваме да платят. Даваме им ясно да разберат, че бързото сключване на споразумение вероятно ще улесни освобождаването на Джована Сандрони.
Никой от малобройната публика не изглеждаше въодушевен.
Джак остави своето копие от документа и разтърка очи.
— Не разбирам. Искаме либийците да дадат на „Ланнак“ сто и седемдесет милиона, за да можем да платим откупа.
— Не. Искаме от либийците да платят тази сума, защото я дължат.
— Това е ясно. Ами „Ланнак“? Те просто ще ни дадат една купчина пари само защото са добри момчета, така ли?
— Не. Честно казано, не знам какво ще направят, но със сигурност ще внесат нещо във фонда.
— Може ли да попитам кой друг е внесъл нещо в него до момента? — обади се Дариън. — Има ли такъв изобщо? Платили сме десет милиона и остават още деветдесет, нали?
— Именно — отговори Мич и погледна към Джак, който отмести поглед. Нито Дариън, нито Кори знаеха, че могъщата фирма „Скъли и Пършинг“ е отказала да участва в сценария с откупа. Той продължи: — Много неща са в ход, Дариън. Продължаваме да притискаме дипломатическите кръгове в Лондон и Рим.
— С каква цел?
— С цел да получим пари от двете правителства, за да предотвратим екзекуцията на известна личност. Току-що научихме, че миналата година британците са платили около десет милиона лири, за да измъкнат една медицинска сестра от Афганистан. На теория законът им го забранява, но понякога законите осуетяват спасяването на човешки животи. Помолихме британците и италианците да платят по двайсет и пет милиона и знаем, че и двете молби се обмислят от министър-председателите.
— А парите от застраховката ви? От там ще дойдат още двайсет и пет, нали?
— Не — обади се Джак. — Застрахователната компания отказа да плати. Ще ги дадем под съд, но това ще отнеме няколко години. А ние разполагаме с четири дни.
Кори погледна озадачено Мич и попита:
— Как научи за медицинската сестра в Афганистан?
— Имам си източници. От Вашингтон.
— Може ли да го обсъдим после?
— Да, ако има време. В момента това не е приоритет.
Кори отстъпи смирено. Информацията за медицинската сестра беше секретна и би трябвало да я знае той, а не адвокатите от „Скъли“.
— Нещо друго? — попита Мич. — Планът е да изпратим това на Роберто в Рим и на Райли в Лондон и да засилим натиска върху либийските посолства там.
Джак поклати глава.
— Малко вероятно е да се получи, Мич.
— То се знае, че е малко вероятно, трудна работа и тъй нататък. Разбирам! Някой друг има ли по-добра идея?
Той веднага съжали за острия си тон. Все пак разговаряше с председателя на управителния съвет. Все още.
— Извинявай — каза Джак като истински приятел. — Прав си.
Срещата се премести от заседателната зала на „Скъли и Пършинг“ в един Гълфстрийм G450, който ги очакваше на летище „Тетърбъро“ в Ню Джърси. Когато закопчаха коланите — в същия състав без правните асистенти — стюардесата взе поръчките им за питиета и ги осведоми, че ще кацнат в Рим след седем часа. Щяха да им поднесат обяда, когато се издигнат на нужната височина. Всички телефони и безжичната мрежа работеха. В задната част на салона имаше две канапета, на които можеха да подремват.
Малко след седем вечерта Роберто Маджи влезе в Кафе деи Фиори, което се намираше в югозападната част на Рим, под хълма Авентин. Диего Антонели живееше наблизо и се беше съгласил да изпият по чаша вино. Със съпругата му имаха планове за съботната вечер и той не прикриваше раздразнението си, че го безпокоят по това време. Само че колкото и да се дразнеше, Антонели осъзнаваше важността на момента. Правителството беше притиснато от две страни от обстоятелства, над които нямаше контрол. Негов дълг беше да защити своята гражданка, станала заложница, но нямаше право да знае подробностите за нейното похищение и евентуалното ѝ освобождаване. Италианското правителство нямаше право нито да преговаря, нито да организира спасителна операция. Само американците поддържаха контакт с похитителите и този факт предизвикваше възмущение.