— Ето какво пристигна преди около час.
Беше шокираща снимка на гол и изпосталял бял мъж, който висеше нелепо на електрически кабел, врязал се в шията му и преметнат през минаваща под тавана тръба. Мич погледна снимката и побърза да му я върне.
— Извинявай — каза Еймъс.
— Ужасно!
— В затворите постоянно стават такива неща, но не сред смъртниците.
Помълчаха още малко, докато отпиваха от еспресото си. На Мич не му хрумваше какво да каже, но посланието беше ясно — тезата за самоубийството изглежда съмнителна.
Еймъс впери поглед в стената и каза тихо:
— Обичах го това момче. Беше луд особняк и непрекъснато се карахме, но дълбоко му съчувствах. Отдавна се научих да не се обвързвам емоционално с клиентите си, обаче с Тад не успях. Никога не беше имал шанс за нормален живот, бил е обречен още от раждането си и това не е рядкост.
— Той защо те уволни?
— О, няколко пъти ме е уволнявал. Превърна се в шега помежду ни. Тад беше умен и си беше направил труда да изучи законите. Въобразяваше си, че знае повече от адвокатите си. Аз обаче не го изоставих. Сигурно ти е познато. Трудно е да не ти влязат под кожата тези отчаяни хора.
— Изгубих двама.
— Аз двайсет, вече двайсет и един, но Тад ще си остане специален. Представлявах го осем години и през това време не е имал нито един посетител. Нито един приятел, нито един роднина, само аз и свещеникът. Ето на това му се вика самотник. Живееше като в клетка сам в килията си, без да има никого навън освен един адвокат. През годините психическото му състояние се влошаваше и последните няколко пъти, когато го посещавах, не обелваше нито дума. След това ми пишеше писмо от пет страници, пълно с толкова несвързани мисли, че би трябвало да послужи като недвусмислено доказателство за шизофрения.
— Но ти си се опитал да пледираш невменяемост.
— Опитах се, но доникъде не стигнах. Щатът ни спъваше на всяка крачка, а съдилищата не показаха никакво състрадание. Опитахме всичко и преди няколко месеца имахме шанс да успеем, но той реши да уволни адвокатите си. Не беше умен ход.
— А вината му?
Еймъс отново отпи от кафето си и поклати глава.
— Да кажем, че фактите не са в негова полза. Наркопласьор, попаднал в операция на наркоченгета, трима от които били простреляни в главата и загинали на място. Нищо, което да предизвика милостта на съдебните заседатели. Заседаваха около час.
— Значи той наистина ги е убил?
— О, да, застрелял е двама в челото от около дванайсет метра. Третия улучил в брадичката. Тад беше опитен стрелец. Отраснал беше сред оръжия — във всяка кола и пикап, във всеки килер, във всяко чекмедже. Като дете улучвал мишени със затворени очи. Наркоченгетата не са уцелили на кого да поставят клопка.
Мич остави думите да отекнат в стаята и попита:
— Клопка, казваш.
— Дълга история, затова ще ти разкажа кратката версия. През деветдесетте години имаше банда своеволни ченгета в Агенцията за борба с наркотиците, които бяха решили, че най-добрият начин да водят война с дрогата е да избиват пласьорите. Работеха с информатори, доносници и други боклуци от бранша и устройваха клопки. Когато се появяваше доставчикът със стоката, те просто го убиваха. Защо да се главоболят с арести, съдебни процеси и други подобни, след като могат да постигнат справедливост чрез саморазправа, а на властите и пресата това им дай. Много ефикасен начин да извадиш пласьорите от играта.
Мич изгуби ума и дума, затова реши да си пие кафето и да слуша.
— И до ден днешен не са разобличени, затова никой не знае на колко трафиканти са устроили засади. И, честно казано, на никого не му пука. Като обърна поглед назад, те май бяха изгубили ентусиазма си, след като Тад застрелял трима от колегите им. Случило се на трийсет и пет километра северно от Мемфис, на един пункт за доставка в провинцията. Имало известни подозрения, няколко адвокати събрали две и две, но никой не си направил труда да се задълбочи. Замесени били жестоки и зли служители на закона, които действали по свои правила. А хората, които знаели за това, с радост им помагали да си прикрият следите.
— И ти си знаел?
— Да кажем, че подозирах, но ние нямаме достатъчно служители, за да разследваме нещо толкова невероятно. Гоня крайни срокове за обжалване на присъди къде ли не. Тад обаче от самото начало знаеше, че това е клопка, и когато ни уволни, отправи доста налудничави обвинения. Мисля, че беше напипал нещо. Но бедното момче беше толкова неуравновесено, че човек трудно можеше да го приеме на сериозно.