Седнаха на малка маса в ъгъла и си поръчаха кианти. Първите думи на Роберто бяха:
— Сделката с Карлоти вече не е на дневен ред.
— Какво стана?
— Уплаши се. Адвокатите му го убедиха, че рискува твърде много, като се опитва да заобиколи законите ни. Иска да помогне на Лука, разбира се, но също така се стреми да избегне неприятностите. Освен това американският клон на моята фирма също се е поуплашил. Там има доста безмилостни федерални прокурори, на които много ще им хареса да обвинят голяма адвокатска кантора в незаконни действия.
Диего кимаше, все едно напълно разбира мотивите на безмилостните федерални прокурори в Съединените щати. Поднесоха им виното и те се чукнаха.
— Има още нещо — каза Роберто.
— Да, вие споменахте. — Диего погледна часовника си. Беше дошъл преди десет минути, а вече се канеше да си тръгва.
— Нашият клиент е „Ланнак“, турски строителен предприемач.
— Да, да, знам за делото. Отивате на арбитраж. Говорих с Лука.
— Имаме план да сключим споразумение по иска, поне частично, и то бързо. Искаме шефът ви да се срещне с либийския посланик възможно най-скоро и да настоява пред него Триполи да приеме споразумението.
— Загуба на време.
— Може би. Ами ако споразумението доведе до освобождаването на заложницата?
— Не разбирам как.
— Вземаме част от парите, които ще платят либийците, и ги слагаме във фонда. — Роберто извади голяма кафява папка от куфарчето си и я подаде през масата. — Прочетете го и ще разберете.
Диего взе папката без видим интерес. Отпи от виното си и каза:
— Ще я предам на министъра.
— Колкото по-бързо, толкова по-добре. Спешно е.
— Да, така чувам и аз.
37
Минаваше три сутринта в неделя, когато два микробуса с екипа на „Скъли“ спряха пред хотел „Хаслер“ в центъра на Рим. Уморените пътници побързаха да слязат, да се регистрират и да се пръснат по стаите си. Мич беше отсядал тук и преди и знаеше, че Испанските стълби са точно пред входа. Стаята му гледаше на изток, затова, преди да си легне, той дръпна завесите и с усмивка погледна към фонтана и площада далече долу в подножието на прочутите стълби. Аби му липсваше, искаше му се да можеха да се насладят на гледката заедно.
Очертаваше се дълъг и напрегнат ден. Сънят щеше да почака. Екипът се събра в девет часа на закуска в частна трапезария. Роберто Маджи се присъедини към тях и им каза, че Лука самоволно е напуснал болницата и се прибира у дома. Не беше ясно какво мислят по въпроса лекарите му. Добрата новина от сутринта беше обаждане от Диего Антонели отпреди един час, за да съобщи, че премиерът лично е разговарял с либийския посланик и му е обяснил необходимостта страните бързо да се споразумеят по делото.
През уикенда Роберто беше прекарал доста време в телефонни разговори с Денис Талъс, юрисконсулта на семейство Челик в Истанбул. Талъс му предаде обнадеждаващата новина, че заместник-министърът на външните работи на Турция вечерял предишния ден с либийския посланик и случаят „Ланнак“ бил главната тема на разговора им.
Либийските посланици в Италия, Турция и Великобритания се оказаха притиснати по различни начини, за да ускорят сключването на извънсъдебното споразумение. Какво означаваше това за Триполи, беше въпрос на догадки. Роберто, който имаше повече опит с Либия от всички останали, ги предупреди да не проявяват излишен оптимизъм.
Освен Мич и Джак никой друг в стаята не знаеше колко пари действително са осигурени за откупа. И двамата бяха усетили намек от страна на Кори и Дариън, че „Скъли“ не помага достатъчно въпреки солидните си ресурси. Само да знаеха истината, но разбира се, никога нямаше да я научат. Докато летяха над Атлантика, Мич беше попитал Джак дали според него е възможно отново да събере управителния съвет и да ги помоли да размислят. Джак беше отговорил, че е невъзможно. Поне засега.
Докато Аби се качваше с асансьора към апартамента, тя се опитваше да се отърси от безсилието си заради въоръжената охрана, влизането през сутерена, наблюдението, черните джипове и целия този глупав шпионаж. Искаше Мич да се върне у дома, а децата ѝ отново да тръгнат на училище. Искаше животът им да стане нормален.
Искаше също така да извади телефона „Джакъл“, да го изхвърли през прозореца и той да се разбие на Кълъмбъс авеню, за да не може да я следи повече. Вместо това го остави върху масата в кухнята, докато правеше кафе, и се помъчи да не му обръща внимание.
В 12:05 ч., както беше предсказал Мич, Нура се обади и за пръв път се опита да прояви известна любезност.