— Как беше пътуването ти?
— Чудесно.
— Неделя на обед е. Крайният срок е сряда в пет следобед.
— Щом казваш. Не съм в положение да споря.
— Приготвихте ли парите?
Бяха репетирали отговора десетки пъти. Нямаше начин да обяснят логично усилията, които се полагаха за набирането на сто милиона долара, когато си поставен под такова напрежение. Нура и нейните приятели революционери сигурно бяха достатъчно наивни да вярват, че огромна юридическа фирма като „Скъли“ може просто да напише чек и всичко да е наред. Хем бяха прави, хем грешаха.
— Да.
Пауза и като че ли облекчение отсреща. Откъм Аби само страх и ужас.
— Добре. Ето инструкциите. Слушай внимателно, моля те. Довечера заминаваш за Маракеш в Мароко.
Аби едва не изпусна телефона. Вторачи се в апарата. Беше си у дома от един час. Семейството ѝ беше пръснато на три страни. Беше изоставила работата си. Целият ѝ свят беше преобърнат и последното, което искаше, бе да прекара следващия ден в самолета на път за Северна Африка.
— Добре — промърмори тя и за пореден път се запита: как се озовах в окото на тази буря?
— Има полет на „Бритиш Еър“ от „Кенеди“ до Лондон в седемнайсет и десет. Останали са свободни места в бизнес класата, но ти си резервирай билет веднага. Имаш тричасов престой на „Гетуик“. Полетът до Маракеш е четири часа. Ще те наблюдават през целия път, но нищо не те застрашава. В Маракеш вземи такси до хотел „Ла Мезон Араб“. Там ще чакаш допълнителни инструкции. Някакви въпроси?
Хиляди.
— Ами да, но ми дай една минута.
— Била ли си в Маракеш?
— Не.
— Чувам, че градът е приятен. С декадентска атмосфера, по която вие много си падате.
Които и да бяха тези „вие“, явно Нура не ги одобряваше. Западняците.
Преди две години Аби се беше опитала да убеди марокански шеф готвач от Казабланка да напише книга с рецепти. Той имаше малък ресторант близо до дома им, където тя и Мич бяха ходили два пъти. Там беше шумно и оживено, винаги пълно с мароканци, които седяха заедно на дълги маси и се отнасяха гостоприемно към чужденците. Те обичаха своята страна, култура и храна и признаваха, че изпитват носталгия. Аби и Мич обсъждаха евентуално пътуване до Мароко. Бяха изчели доста неща за страната и знаеха, че в Маракеш има много исторически и културни забележителности, които привличат тълпи туристи, особено от Европа.
— Сигурна съм, че този телефон ще работи и там — отбеляза Аби.
— Разбира се. Носи го у себе си непрекъснато.
— Трябва ли да замина още днес?
— Да. Крайният срок е в сряда.
— И аз така чух. Нужна ли ми е виза?
— Не. В хотела има стая, резервирана на твое име. Не казвай на никого освен на мъжа си. Разбра ли?
— Да, да.
— Много е важно да пътуваш сама. Ще те наблюдаваме.
— Ясно.
— Трябва да знаеш, че положението е изключително опасно. Не за теб, а за заложницата. Ако нещо се обърка или ако бъде направен опит за спасяването ѝ, тя ще бъде застреляна незабавно.
— Разбрах.
— Държим под око всичко. Един погрешен ход и последиците за нея ще бъдат пагубни.
— Разбрах.
Аби затвори очи и се опита да успокои треперещите си ръце с дълбоки вдишвания и издишвания. В главата ѝ беше пълен хаос. Момчетата ѝ — те бяха в безопасност, независимо дали тя е извън страната. Мич — не се тревожеше за неговата сигурност, но ако той не ѝ позволеше да пътува? Тя нямаше да има нищо против. Работата ѝ — утре беше понеделник, когато обикновено имаше натоварен график. Размяната — какво щеше да стане, ако парите не се появят? Тя вече лъжеше за откупа, но нямаше избор.
Джована. Всъщност нищо друго нямаше значение освен заложницата.
Аби звънна на Мич по зеления телефон, но не успя да се свърже с него.
Отвори лаптопа си и резервира полета. Еднопосочен билет, защото не знаеше кога ще се върне.
Въпреки несъгласието на лекарите Лука напусна болница „Джемели“ и сега се возеше на предната седалка до Бела, която се провираше през натовареното движение. Щом се прибраха, той поиска салата „Капрезе“ на верандата и двамата вечеряха под сянката на чадъра. Той я помоли да се обади на Роберто и да го покани да дойде заедно с Мич и Джак Руш.
Лука отново си дремна и когато се върна на верандата, поздрави колегите си от Ню Йорк. Настоя да узнае подробности за всичко — за всяка среща, за всеки телефонен разговор, за събранието на управителния съвет. Разгневи се, че италианците се бавят. А на британците нямаше доверие открай време. Все още мислеше, че „Ланнак“ ще откликнат на молбата.