Когато стана ясно, че Джак няма да съобщи лошата новина, Мич изчака подходящ момент и каза на Лука, че фирмата не възнамерява да вземе заем, за да плати откупа.
— Срамувам се да кажа, че съдружниците се изпокриха и отказаха.
Лука затвори очи и за известно време се възцари пълна тишина. Той отпи глътка вода и каза тихо и дрезгаво:
— Дано да доживея да видя дъщеря си. И дано да доживея да погледна уважаемите си колеги в очите и да ги нарека банда страхливци.
38
Ден четиресети. Или четиресет и първи? Тя вече не беше сигурна, защото нямаше изгрев и залез, а само мрак. Нищо, с което да измерва времето. Дори когато я местеха, беше забулена и с вързани очи. А те я местеха постоянно: от барака, където миришеше на добитък, в пещера с пясъчен под, после в тъмна стая, до която долиташе градски шум, и във влажно мазе, където върху нара ѝ капеше ръждива вода и тя не можеше да спи. Никога не оставаше повече от три нощи на едно място, но пък и не беше сигурна дали е нощ или ден. Ядеше, когато ѝ носеха плодове, хляб и топла вода, но те никога не бяха достатъчно. Даваха ѝ тоалетна хартия и дамски превръзки, но нито веднъж не се беше къпала. Дългата ѝ гъста коса беше мазна и сплъстена от мръсотия. След като се нахранеше и беше сигурна, че никой няма да влезе при нея през следващите часове, Джована се събличаше и се опитваше да почисти бельото си с нищожното количество вода. Спеше дълго, въпреки че покривът над главата ѝ течеше.
При нея влизаше момиче, вероятно тийнейджърка, която не ѝ говореше и се стараеше да не я поглежда в очите. Беше забулена и винаги носеше една и съща черна роба, която висеше като чаршаф на тялото ѝ и се влачеше по пода. Джована шеговито я кръсти Джипси Роуз на името на известната стриптийзьорка. Джипси Роуз придружаваше заложницата навсякъде. Джована се опита да я заговори с няколко прости думи, но тя явно беше инструктирана да мълчи. Когато дойдеше време да се местят, момичето се появяваше с големи белезници, превръзка за очите и тежко черно покривало за главата. Джована не беше виждала мъжко лице нито веднъж. Понякога чуваше тихи гласове пред вратата си, но после те заглъхваха.
От следването си помнеше делото „Гибънс“. Повече от двайсет години Гибънс чакал изпълнението на смъртната си присъда в Арканзас в килия два и половина на три метра, от която излизал за един час дневно да се разтъпче на двора. Той завел дело срещу щата с твърдението, че строгият тъмничен затвор нарушава Осмата поправка, която забранява произволни и особено жестоки наказания. Когато Върховният съд на Съединените щати се съгласил да разгледа случая, той привлякъл огромно внимание най-вече защото хиляди затворници живеели в пълна изолация. Всички се включили: адвокати на осъдени на смърт, психиатри, психолози, социолози, преподаватели по право, групи за защита на правата на затворниците, борци за граждански права и експерти по затворите. Върховният съд бил на друго мнение и в крайна сметка Гибънс бил екзекутиран със смъртоносна инжекция. Случаят се беше прочул и беше станал част от сборника с казуси по конституционно право, който Джована си купи и по който учеше във Вирджинския университет.
След като прекара четиресет или може би четиресет и един дни затворена и сама, тя разбираше за какво става дума. Вече беше експертен свидетел и можеше красноречиво да обясни защо и как пълната изолация е противоконституционно наказание. Физическите лишения бяха достатъчно тежки: липса на храна, вода, сапун, четка за зъби, бръснач, тампони, движение, книги, чисти дрехи и топла баня. Но тя беше намерила начин да се справя с това и щеше да оцелее. Най-влудяваща обаче беше липсата на контакт с хора.
Доколкото помнеше, Гибънс беше имал телевизор, радио, съседи по килия, надзиратели, които му носели три пъти дневно отвратителна храна, но все пак съдържаща общо 2200 калории, душ два пъти седмично, неограничен брой срещи с адвоката му, посещения от близките му през почивните дни и много книги и списания. Въпреки това той се беше побъркал, което не бе попречило на щата Арканзас да го екзекутира.
Ако изобщо излезеше на свобода, Джована щеше сериозно да се замисли дали да не напусне света на големите юридически фирми и да започне работа за адвокат, който защитава осъдени на смърт, или за организация, която се бори за правата на затворниците. Щеше да откликне с готовност на всяка възможност да свидетелства в съда или пред законодателните органи, за да опише ужаса на строгия тъмничен затвор.
Джипси Роуз отново се появи с белезници за познатата процедура. Джована се намръщи, но не каза нищо, само допря китките си една до друга. Джипси Роуз щракна белезниците сръчно като опитен полицай. Джована се наведе напред за превръзката на очите от дебел плюшен плат, който миришеше на нафталин. И светът ѝ отново стана черен. Момичето ѝ сложи качулката и я изведе от килията. След няколко стъпки Джована едва не се закова на място, защото осъзна, че очите на момичето бяха влажни. Проявяваше чувства. Но защо? Ужасната истина беше, че след като се е грижила за заложницата толкова дълго, тя не е безразлична към нея, но сега пленничеството щеше да приключи. След четиресет дни беше настъпил съдбоносният миг. Заложницата щеше да бъде пожертвана.