Излязоха на по-хладен въздух. Още няколко стъпки и двама мъже със силни ръце я повдигнаха, качиха я в някакво превозно средство и седнаха близо до нея. Двигателят запали, те потеглиха и скоро се заклатушкаха по поредния неравен пясъчен път в Сахара.
Джипси Роуз беше забравила сутрешната ѝ купа с плодове. След един час Джована отново умираше от глад. Отзад в пикапа или каквото беше там нямаше никакво проветрение, затова косата и лицето на Джована бяха мокри от пот под тежкото покривало. На моменти ѝ беше трудно дори да диша. Цялото ѝ тяло беше вир-вода. Тъмничарите ѝ излъчваха силна телесна миризма, която тя вече многократно беше принудена да търпи. Вонята на войници в пустинята, които рядко се къпеха. Самата тя не вонеше по-малко.
Откакто беше заложница, беше изминала хиляди километри по изровени пътища, без нито веднъж да може да надзърне навън. Това пътуване обаче беше различно.
Пикапът спря, двигателят замлъкна. Издрънчаха вериги и мъжете я свалиха на земята. Тя се задъхваше от жегата, но поне беше навън. Навсякъде около нея се чуваха гласове — изглежда, организираха нещо. Единият ѝ пазач стискаше здраво десния ѝ лакът, другият — левия. Поведоха я нанякъде — завиваха насам-натам, после стигнаха до стръмни дървени стъпала, но Джована не виждаше краката си. Пазачите ѝ помогнаха да се качи по стълбата, като я теглеха за ръцете. Тя усещаше, че наоколо има и други хора, които се препъват в стъпалата. Някъде горе един мъж говореше нещо на арабски — звучеше като молитва.
Когато изкачването приключи, се затътриха по дървена платформа и накрая спряха. Съвсем неподвижно. Зачакаха.
Сърцето ѝ блъскаше в гърдите и тя едва дишаше. А когато метнаха на шията ѝ примка и я пристегнаха, Джована почти припадна. До нея имаше човек, който се молеше. И друг, който плачеше.
Убийците отново бяха решили да го направят пред камерата. Видеозаписът започваше с четирите жертви, вече на ешафода с примки на шията и завързани зад гърба ръце. От ляво надясно първите трима бяха облечени в униформите на либийските спецчасти. Бяха заловените от хората на Баракат при второто нападение на командосите преди пет дни край Гат. Четвъртата жертва беше най-вдясно и носеше пола или рокля, не униформа. Зад всеки стоеше боец с маска и автомат.
В долната част на екрана се появи името „Фарас“ и след секунди Фарас беше бутнат от пазача зад него. Той политна напред, падна от четири метра и половина, спря, когато въжето се изопна, и нададе вик, когато вратът му се строши. Мяташе се буйно няколко секунди, после тялото му се предаде. Ботушите му висяха на метър и половина над пясъка. Някакъв командир пристъпи напред с автоматичен пистолет и за всеки случай изстреля три куршума в гърдите му.
След всеки изстрел другите двама войници потреперваха и сигурно щяха да припаднат, ако не бяха примките на вратовете им. Скоро и те щяха да увиснат на въжето. Жената в края стоеше сковано и неподвижно, твърде изумена, за да реагира.
Следващият беше Хамал, на двайсет и седем години, опитен войник със съпруга и три деца у дома в Бенгази. Бунтовниците убиха и него. След няколко минути и Салил се прости с живота си.
Камерата се премести и улови в близък план жената, Сандрони. Изминаха няколко секунди без никакво движение, поне пред обектива. После извън кадър се разнесе характерният вой на верижен трион.
Пазачът зад Джована се приближи, разхлаби примката и я свали. Стисна лакътя ѝ и докато я отвеждаше, записът свърши.
39
Беше много полезно в групата да има истински римлянин. Роберто Маджи познаваше всички ресторанти, особено онези с превъзходните отзиви и главозамайващите сметки. Освен това обаче познаваше и кварталните тратории, където храната беше не по-малко вкусна. Часовникът тиктакаше и никой не беше в настроение за тричасово угощение рано в неделя вечерта. Роберто избра ресторантчето „Дуе Ладрони“ — „Двама крадци“ — до което стигнаха след петнайсетминутна приятна разходка по Виа Кондоти. Естествено, Роберто познаваше собственичката, весела ирландка, която без никакъв проблем размести масите, за да настани и шестимата отвън.