Мич разглеждаше менюто, когато зеленият му телефон завибрира.
Беше Аби.
— Трябва да се обадя — каза той и стана. — Жена ми е.
Зави зад ъгъла, поздрави я и пое удара. Аби трябваше да замине за Мароко. Предаде му подробно разговора си с Нура. В Ню Йорк беше почти един следобед. Полетът ѝ от летище „Кенеди“ беше в пет и десет. Да замине ли? Какво да прави? В безопасност ли ще е? Първата му реакция беше: Не, по дяволите! Опасно е. Помисли за децата. Но после Мич си даде сметка, че преценката му е повлияна от последното му посещение в Северна Африка. Аби вече беше проучила нещата в интернет и смяташе, че пътуването ѝ ще е относително безопасно. Все пак щеше да лети с британските авиолинии. Хотелът беше скъп и имаше висок рейтинг по туристическите уебсайтове и списания. Колкото повече разглеждаше, толкова по-привлекателен ѝ се струваше Маракеш, въпреки че щеше да се чувства уязвима. Нямаше да е обикновена туристка.
Нейната увереност вдъхна спокойствие на Мич, но той продължи да се измъчва с въпроса какво ще стане с жена му, ако не намерят парите. Все още нямаха нищо във фонда за откупа. Надали щяха да отвлекат и Аби. Не и от четиризвезден хотел. Пък и защо им беше? Ако Мич и екипът му не можеха да съберат парите за една заложница, какъв смисъл имаше онези негодници да вземат втора?
Докато говореха, Мич се върна на масата и каза на Роберто:
— За мен чопино, рибената яхния. — Беше му любима, но после нахлу споменът за натравянето в Триполи. — Големи новини — подхвърли Мич на Джак и отново зави зад ъгъла.
Аби трябваше да замине, спор нямаше. Бяха избрали нея за посредничка още от самото начало и заради Джована тя беше длъжна да изпълнява инструкциите. Начертаха план и Мич обеща да ѝ се обади след час. Тя започваше да изпада в паника, защото не знаеше колко време ще отсъства. В Мароко беше трийсет и два градуса. Къде бяха летните ѝ дрехи?
Когато Мич се върна на масата, екипът беше в очакване. Отначало разказът му ги стъписа, после ги разтревожи. Фактът, че изпращат Аби в Мароко, за да улесни размяната, беше отлична новина. Какво обаче щеше да прави тя без парите?
Кори не говореше много, но обмисляше всичко. Мич го попита:
— Според теб безопасно ли е за Аби?
— Рискът е слаб до умерен. Тя е в хубав хотел сред много европейски туристи. Ако поискат от нея да направи нещо, за което не е сигурна, просто ще откаже. А ние ще бъдем там. — Кори погледна Дариън и каза: — Мисля, че трябва да се кача на самолета заедно с медицинска сестра. Ще се настаня в хотел наблизо и ще се свържа с Аби. Ще следя движението ѝ. Имаш хора в Мароко, нали?
— Имам — отговори Дариън. — Ще ги уведомя.
— Медицинска сестра ли? — попита Роберто.
Кори кимна и обясни:
— Нямаме представа в какво състояние е Джована.
— Винаги е добре да има и медицинска сестра по възможност — потвърди Дариън. — Аз ще остана тук с екипа.
— Разбира се.
— Джак, може ли да използваме самолета?
Джак не беше очаквал въпроса и се поколеба съвсем за кратко, сякаш не му се искаше да им го отстъпи.
— Ваш е. Има много самолети.
Обсъдиха и други идеи, докато се стараеха вечерята им все пак да е приятна. Оптимизмът ту ги завладяваше, ту ги напускаше. Ентусиазираха се, че Аби заминава за Мароко, но после отново надделя безпокойството за откупа.
Вече беше тъмно и докато се връщаха пеша до хотел „Хаслер“ и се опитваха да се порадват на още една красива римска вечер, телефонът в джоба на Роберто завибрира. Беше Диего Антонели. Роберто изостана от другите и заслуша съсредоточено, докато Диего говореше като картечница на италиански. В Триполи имало раздвижване. Посолствата им в Рим, Лондон и Истанбул се свързали с високопоставен дипломат в най-вътрешните кръгове на режима и настояли за спешни мерки. Въпросният високопоставен дипломат бил доверен човек на Кадафи, затова се очаквало одобрение на споразумението.
Час по-късно Райли Кейси се обади на Мич от Лондон с подобни новини. Сър Саймън Кроум получил обаждане от свой стар приятел във Форин Офис. Носели се слухове, че либийският посланик във Великобритания също е осведомен за решението на своето правителство да сключи споразумение по иска на „Ланнак“, да го приеме изцяло и да направи това бързо.
Мич, Джак и Роберто седнаха в тъмен ъгъл на бара на „Хаслер“, за да поговорят за клиента си. При положение че имаше споразумение, а те гледаха да не правят излишни предположения, трябваше да начертаят стратегия как да притиснат „Ланнак“ да използват парите за изплащане на откупа. Роберто, който ги познаваше най-добре заради дългите им делови отношения с Лука, смяташе, че семейство Челик най-вероятно ще се съгласят, но само ако получат някакви гаранции, че в даден момент ще си вземат дължимите четиристотин милиона долара. И тримата адвокати бяха наясно, че в подобни случаи гаранции няма. Адвокат, който обещаваше гаранции, беше пълен глупак.