Роберто се нуждаеше от отговори и попита Джак:
— Може ли фирма „Скъли“ да бъде убедена да вземе парите назаем? Знам, че си опитал веднъж, но би ли опитал пак?
— Може би, но в момента не съм оптимист.
— И с основание — отбеляза Мич.
— Съветът щеше ли да гласува по различен начин, ако ставаше дума за детето на американски съдружник?
— Чудесен въпрос — промърмори Мич.
— Не знам — призна Джак. — Но се съмнявам. Мнозинството просто искат да предпазят парите си. Мисля, че се страхуват да станат гаранти на такъв заем. Опитах, Роберто.
— Лука ще даде десет милиона лични средства. Ипотекирал е цялото си имущество. Очакваше повече от фирмата.
— Аз също. И много съжалявам.
От момента, в който влезе в салона на „Бритиш Еър“ на летище „Кенеди“, Аби се оглеждаше дали не я следи някой. Не следи, а „държи под око“, както се беше изразила Нура. Тъй като не забеляза подозрителен субект, а и защото беше наясно, че ако наистина има опашка, тя едва ли ще буди някакво подозрение, Аби се поуспокои, поръча си еспресо и си намери списание.
Обичаше да пътува с британските авиолинии и беше доволна, че ще лети с тях чак до Маракеш. Спомни си леко развеселена обиколното пътуване на Мич от Ню Йорк до Триполи предишния месец. Беше му отнело трийсет часа и беше сменил три авиокомпании. Тя щеше да използва само една, и то любимата ѝ. В бизнес класата беше много удобно. Шампанското беше чудесно. Вечерята ставаше за ядене, но Аби вече беше сноб по отношение на храната и никога не би описала менюто в самолета като вкусно.
Замисли се за синовете си, които си прекарваха чудесно на масата на госпожица Ема, където ядяха каквото си пожелаят, без особени възражения от страна на баба си и дядо си. Колко деца се тъпчеха с омари всеки ден?
Престоят ѝ на лондонското летище „Гетуик“ беше три часа и двайсет минути. За да убие времето, Аби дремна на един стол, полюбува се на залеза, разгледа няколко списания и поработи над лаоската готварска книга. Забеляза господин с вид на северноафриканец, облечен в бял ленен костюм и със сини еспадрили, който се опитваше да скрие по-голямата част от лицето си под сламена федора. На третия път, когато улови погледа му, Аби реши, че е един от хората, които я държат под око. Подмина спокойно този факт, защото вероятно ѝ предстояха по-трудни моменти.
40
Самир се обади на Мич в понеделник сутринта и му съобщи, че има добри новини. Мич го покани на закуска с него и Роберто в хотел „Хаслер“ и тримата се срещнаха в ресторанта в девет и половина.
Мич живееше в такъв вихър през последните десет дни, че не беше сигурен кой какво плаща. Беше престанал да пресмята служебните си разходи — сериозен пропуск за адвокат от голяма фирма. Хотелът струваше по седемстотин долара на вечер, плюс храната и напитките. Мич допускаше, че накрая „Ланнак“ ще платят сметката, но не му се струваше много справедливо. Семейство Челик нямаха вина за отвличането на Джована. Може би щеше да се наложи „Скъли“ да покрият разходите и той нямаше нищо против, защото беше ядосан на фирмата.
Самир беше ухилен до уши, докато сядаха, и побърза да им съобщи тихо:
— Днес сутринта от Триполи ми се обади моят приятел от Външно. Късно снощи чул, че правителството е взело решение да сключи споразумение с „Ланнак“, и то незабавно.
Мич преглътна измъчено и попита:
— За каква сума?
— Някъде между четиристотин и петстотин милиона долара.
— Доста широки граници.
— Чудесна новина, Самир — каза Роберто. — Може ли да стане бързо?
— Според приятеля ми може.
Поръчаха си кафе, сок и яйца. Мич погледна телефона си. Есемес от Аби. Беше излетяла навреме от „Гетуик“. Имаше няколко нови имейла, но не бяха свързани с Джована, следователно не бяха важни. Трябваше да се обади на Омар Челик в Истанбул и да му съобщи новостите. Подписването на споразумение изглеждаше вероятно, но той все пак реши да изчака час-два.
Вече не му се закусваше.
Един час след сутрешната еуфория вероятността за бързо подписване на споразумение стана на пух и прах заради двеминутно видео, изпратено като есемес на два лондонски вестника: „Гардиън“ и „Дейли Телеграф“, на два италиански: „Ла Стампа“ и „Ла Република“, както и на „Уошингтън Поуст“. След няколко минути бръмна целият интернет. Съдружник от Милано го беше гледал и се обади на Роберто.