Той се умълчава, обзет от спомени.
— Кенджи не каза и думичка в продължение на поне трийсет секунди. Просто ме гледаше. Тъкмо се канех да си тръгна, решил, че съм го уплашил, когато малкият се пресегна, хвана ръката ми и я стисна. Много здраво. После каза: "Здравейте, сър. Казвам се Кенджи Кишимото и съм на девет години. Приятно ми е да се запознаем". — Касъл се засмива на глас, но очите му лъщят от емоция, предаваща усмивката му. — Сигурно умираше от глад клетичкият. Открай време… — подхваща Касъл, примигвайки към тавана, — …открай време има силен, решителен характер. Силно чувство за достойнство. Неудържим е направо.
Всички потъваме в мълчание.
— Нямах представа — обажда се Адам, — че двамата сте толкова близки.
Касъл се изправя. Поглежда ни и се усмихва, но прекалено ведро, прекалено стегнато.
— Да. Е, сигурен съм, че ще се оправи. На сутринта ще е като нов, затова вие двамата определено трябва да се наспите — казва той.
— Сигурен ли…
— Да, моля ви, отивайте да полегнете. С момичетата ще се справим, обещавам.
Ставаме. Ставаме и Адам успява да вдигне Джеймс от леглото на Кенджи, без да го събуди. И излизаме от стаята.
Обръщам поглед назад.
Виждам как Касъл се свлича в стола си и отпуска глава в ръцете си, и обляга лакти върху коленете си. Виждам как слага трепереща ръка върху крака на Кенджи и се питам колко ли още не знам за хората, с които живея. Замислям се до каква нищожна степен съм си позволила да се приобщя към света им.
И знам, че искам това да се промени.
Шейсет и първа глава
Адам ме изпраща до стаята ми.
Светлините са изгасени от около час и с изключение на лампичките на алармената система, проблясващи на всеки метър по коридора, всичко е буквално черно. Тъмнината е абсолютна, но въпреки това патрулиращите стражи успяват да ни видят и да ни наредят да се прибираме по стаите си.
С Адам не сме си казали и дума, докато не достигаме входа към женското крило. Помежду ни има толкова напрежение, толкова неизговорени неща. Толкова мисли за днес и утре, за многото ни седмици заедно. Толкова неясноти около миналото и бъдещето ни. Боли ме да го гледам толкова близо до себе си, а всъщност толкова далеч.
Толкова отчаяно искам да скъся разстоянието между телата ни. Да притисна устни към всяка част от тялото му, да се полюбувам на аромата на кожата му, на силните му ръце, на силното му сърце. Искам да се потопя в топлината и спокойствието, на които с времето свикнах да се уповавам.
Но.
От друга страна, започвам да осъзнавам, че отдалечеността ми от него ме принуждава да се уповавам на самата себе си. Да си позволявам да изпитвам страх и сама да се преборвам с него. Наложи ми се да тренирам без него, да се бия без него, да се изправя без него лице в лице с Уорнър и Андерсън, както и срещу хаоса в съзнанието си. И вече се чувствам различна. Чувствам се по-силна, откакто се отделих от него.
И нямам представа какво значи това.
Но се уверявам в едно: безразсъдно е да разчитам на друг човек, на нечия дума за това коя съм и в какво мога да се превърна някой ден. Мога да го обичам, но не и да търся опората му. Няма как да съм самостоятелна, ако постоянно се нуждая от нечия подкрепа.
В съзнанието ми цари суматоха. Всеки божи ден се чувствам объркана, несигурна, тревожа се, че ще допусна поредната грешка, че ще загубя контрол, че ще загубя себе си. Но ще трябва да го преодолея. Защото до края на дните си винаги, винаги ще бъда по-силна от всички край мен.
Поне никога повече няма да имам от какво да се боя.
— Добре ли си? — пита ме Адам, най-накрая разсейвайки тишината помежду ни.
Щом вдигам поглед, откривам очите му угрижени, дълбаещи в мен.
— Да — казвам му. — Да. Добре съм. — Усмихвам му се сдържано, но ми е толкова странно да съм така близо до него, а да не мога да го докосвам.
Адам кимва. Поколебава се.
— Напрегната нощ беше — казва.
— А утре ще е напрегнат ден — прошепвам аз.
— Да — отвръща тихо той, продължавайки да ме гледа, сякаш се мъчи да открие нещо, сякаш търси отговор на незададен въпрос, и се чудя дали вече не вижда нещо различно в очите ми. Усмихва ми се кротко. — Май е най-добре да вървя. — Казва и кимва към Джеймс, сгушен в ръцете му.