Аз също кимвам, без да знам какво друго да сторя. Какво да кажа.
Има толкова несигурни неща.
— Ще се справим — казва Адам, отвръщайки на неизречените ми мисли. — С всичко. Ще видиш. И Кенджи ще е добре. — Той докосва рамото ми, позволява на пръстите си да се спуснат надолу по ръката ми, спирайки ги, преди да са достигнали голата ми китка.
Затварям очи, за да се насладя на момента.
Тогава пръстите му докосват кожата ми и очите ми се отварят, сърцето затуптява лудо в гърдите ми.
Той ме гледа така, сякаш би направил много повече от това да докосне ръката ми, ако не държеше Джеймс в обятията си.
— Адам…
— Ще намеря начин — казва той. — Ще намеря начин да оправя нещата. Обещавам. Просто ми е нужно малко време.
Страх ме е да проговоря. Страх ме е от собствените ми думи, от собствените ми действия, страх ме е от надеждата, набъбваща в душата ми.
— Лека нощ — прошепва той.
— Лека нощ — отвръщам му.
Започвам да възприемам надеждата като опасно, ужасяващо нещо.
Шейсет и втора глава
Толкова съм уморена, когато влизам в стаята си, че почти в безсъзнание се преобличам в потника и долнището от пижама, с които спя. Подарък са ми от Сара. Посъветва ме да не си лягам с униформата; със Соня смятат, че е важно кожата ми да има достъп до свеж въздух от време на време.
Тъкмо се каня да вляза под завивките, когато на вратата ми се почуква тихо.
Адам
е първата ми мисъл.
Но тогава отварям вратата. И бързо я затварям.
Сигурно сънувам.
— Джулиет?
О. Боже.
— Какво правиш тук? — Изкрещявам шепнешком през затворената врата.
— Трябва да говоря с теб.
— Точно сега ли? Трябва да говориш с мен точно сега?
— Да. Важно е — отговаря Уорнър. — Чух Кент да ти казва, че близначките ще са в медицинското крило довечера, и реших, че ни се отваря възможност да поговорим насаме.
— Подслушвал си разговора ни с Адам? — В сърцето ми започва да се надига паника, тревожа се, че може да е чул твърде много.
— Изобщо не ме интересуват разговорите ви с Кент — казва той с внезапно изстинал, безизразен глас. — Тръгнах си веднага щом разбрах, че ще си сама тази нощ.
— О — отдъхвам си аз. — Как въобще успя да се добереш дотук, без да те спрат стражите?
— Ако отвориш вратата, ще ти обясня.
Не помръдвам.
— Моля те, скъпа, няма да ти направя нищо. Би трябвало да си го разбрала досега.
— Давам ти пет минути. После трябва да си лягам, ясно? Грохнала съм.
— Добре — съгласява се той. — Пет минути.
Поемам си дълбока глътка въздух. Открехвам вратата. Надниквам.
Той се усмихва. Като че ли изобщо не му е съвестно.
Поклащам глава.
Уорнър се промъква покрай мен и директно сяда на леглото ми.
Затварям вратата, отивам в срещуположния ъгъл на стаята и сядам на леглото на Соня, внезапно осъзнавайки в какво съм облечена и колко гола се чувствам. Скръствам ръце върху финия памук, прилепнал по гърдите ми — макар и да знам, че едва ли ме вижда, — и опитвам да не обръщам внимание на хладината в стаята. Все забравям колко добре униформата ми регулира телесната ми температура на толкова метри под земята.
Уинстън е същински гений.
Уинстън.
Уинстън и Брендън.
О, колко се надявам да са живи и здрави.
— Е… какво има? — питам Уорнър. Не виждам нищичко в тъмнината; едва различавам силуета му. — А одеве в тунела просто си тръгна. Макар че те помолих да ме изчакаш.
Няколко мига тишина.
— Леглото ти е толкова по-удобно от моето — коментира тихо той. — Имаш си дори възглавница. И истинско одеяло. — Той се засмива. — Живееш си като царица в тези покои. Добре се грижат за теб.
— Уорнър. — Започвам да се изнервям. Да се притеснявам. Да се тревожа. Треперя леко, и то не от студа. — Какво става? Защо си дошъл?
Нищо.
И още нищо.
Внезапно.
Рязка глътка въздух.
— Искам да дойдеш с мен.
Светът спира да се върти.
— Утре си тръгвам — казва той — и искам да дойдеш с мен. Преди малко не можах да довърша, а нямаше да е много уместно да те питам сутринта.
— Искаш да дойда с теб. — Не знам дали още дишам.
— Да.
— Искаш да избягам с теб. — Това не се случва наистина.
Пауза.
— Да.
— Не мога да повярвам. — Клатя глава отново и отново, и отново. — Наистина си се побъркал.