— Ей, знаете ли случайно защо всички кутии имат печат "СВН"?
Иън се обръща. Смаян. Поглежда ме, сякаш току-що съм го помолила да се съблече.
— Мътните да ме вземат — казва той. — Тя можела да говори.
— Разбира се, че мога да говоря — отвръщам аз, загубила всякакво желание да говоря.
Иън ми подава още една кутия. Свива рамене.
— Е, поне вече знам със сигурност.
— Да, знаеш.
— Мистерията е разбулена.
— Наистина ли не си вярвал, че мога да говоря? — питам го след малко. — Мислил си, че съм няма ли? — Чудя се какви ли други слухове се разнасят за мен из базата.
Иън ме поглежда през рамо, усмихва се, като видимо сдържа смеха си. Поклаща глава вместо отговор.
— Печатът — сменя темата после — е просто изискване. Обозначават с него всички кутии, за да могат да ги проследяват. Нищо особено не е.
— Но какво значи абревиатурата? Кой слага печатите?
— СВН — повтаря трите букви той, като че ли очаква от мен да ги разпозная. — Световни възобновени нации. Вече всичко е глобално. Търгуват помежду си. А това — казва той — е неизвестен факт. И поредната причина управлението на Възобновителите да е същински фарс. Установили са монопол върху всички ресурси на планетата и ги държат само за себе си.
Спомням си нещо по въпроса. Спомням си, че с Адам го обсъждахме, когато бяхме заключени заедно в психиатричната клиника.
— Да — казвам на Иън, внезапно разсеяна от всички неканени мисли в главата ми. — Разбира се.
Иън задържа за момент следващата кутия.
— Е, вярно ли е? — пита ме той, изучавайки лицето ми с поглед. — Че нямаш никаква представа какво е сполетяло света?
— Знам някои неща — наежвам се аз. — Просто някои подробности ми убягват.
— Е — казва Иън, — ако докато се върнем в Пункта, не си забравила как се говори, може да обядваш с нас някой път. Тъкмо ще те просветлим.
— Наистина ли? — обръщам се към него.
— Да, малката. — Той се засмива и ми подава следващия кашон. — Наистина. Не хапем.
Двайсет и трета глава
Понякога се замислям за лепилото.
Никой никога не разпитва лепилото как вървят нещата. Дали не му е дошло до гуша да скрепява разни неща, или пък дали не се бои, че ще поддаде, или как ще си плати сметките идната седмица.
Кенджи е подобен случай.
Като лепило е. Стои зад кулисите, скрепява каквото трябва и досега нито веднъж не съм се замислила каква е историята му. Защо се крие зад шегите, подигравките и хапливите си забележки.
Но се оказа прав. За всичко, което ми каза.
Вчерашното приключение беше добра идея. Имах нужда да се измъкна оттук, да се разтъпча, да се почувствам полезна. А сега трябва да послушам съвета на Кенджи и да спра да се оплаквам. Трябва да избистря разсъдъка си. Да подредя нещата по приоритет. Трябва да реша каква е ролята ми тук и с какво мога да помогна. А ако ме е грижа за Адам — да стоя настрана от живота му.
Една част от мен си мечтае да го види, искам да се уверя, че наистина ще се оправи, че се възстановява и яде достатъчно, че се наспива нощем. Но другата част се бои да го види точно сега. Защото срещата ни би била прощална. Би затвърдила факта, че вече не можем да сме заедно и че трябва да живея по друг начин. Сама.
Но поне в Пункт Омега ще имам други варианти. И може би, ако успея да прогоня страха си, ще намеря как да се сприятелявам с околните. Да бъда силна. Да престана да се давя в проблемите си.
Крайно време е да настъпят някои промени.
Взимам храната си и успявам да вдигна глава, кимвам за поздрав на лицата, които си спомням от вчера. Не всички тукашни знаят за участието ми в последната мисия — поканите за експедиции извън базата на Пункт Омега са само за подбрани хора, но повечето от тях ми се виждат малко по-спокойни край мен. Поне така ми се струва.
Може и да си въобразявам.
Тръгвам да си търся свободно място, но в същото време забелязвам Кенджи да ми маха. Брендън, Уинстън и Емъри седят на неговата маса. Докато ги доближавам, усещам как усмивката подръпва ъгълчетата на устните ми.
Брендън се плъзва по-навътре върху пейката, за да ми направи място да седна. Уинстън и Емъри ми кимват дружелюбно, тъпчейки храна в устата си. Кенджи ми праща половинчата усмивка, но очите му определено се смеят на изненадата ми, че съм поканена на неговата маса.
Чувствам се добре. Имам смътната надежда, че всичко ще се нареди.