Но предпочитам да стоя тук и да чувствам ръцете му около себе си, отколкото да казвам каквото и да било. Защото съм слаба, толкова слаба и умирам от желание по него. Не мога да спра да треперя, не виждам ясно, не виждам през завесата от сълзи, замъгляваща зрението ми.
А той не ме пуска.
Продължава да шепне "моля те" и аз искам да умра.
Но ми се струва, че ако остана тук още малко, ще загубя разсъдъка си.
Затова опирам разтреперана ръка в гърдите му и го усещам как се сковава, отдръпва се назад, а аз не смея да го погледна в очите, не мога да понеса надеждата в тях дори за секунда.
Възползвам се от моментната му изненада и поразхлабената му хватка, за да се измъкна от ръцете му, от убежището на топлината му, от туптящото му сърце. И протягам ръка, за да не му позволя да ме достигне отново.
— Адам — прошепвам. — Моля те, недей. Не мога… не м-мога…
— Никога не имало друга за мен — казва той и вече не си прави труда да говори тихо, не го е грижа, че думите му отекват из подземните тунели. Покрива с трепереща ръка устата си, провлачва я по лицето си, заравя я в косата си. — Никога няма да има друга… никога няма да поискам друга…
— Спри… моля те, спри… — Не мога да дишам-не мога да дишам-не мога да дишам. — Не ти трябва такъв живот… не ти трябва да си с човек като мен… човек, който единствено ще те наранява…
— По дяволите, Джулиет… — И той се обръща и блъсва длани в стената, гърдите му се вълнуват бясно, главата му е сведена, гласът му е сподавен, пресеква на почти всяка сричка. — … та ти ме нараняваш в момента. — Казва той. — Убиваш ме…
— Адам…
— Не ме оставяй — умолява ме с напрегнат глас и стиснати очи, сякаш вече знае, че ще го направя. Сякаш не може да понесе гледката. — Моля те… — Процежда измъчено. — Не ме изоставяй.
— Т-толкова ми се иска… — подхващам, а вече цялата се треса — … толкова ми се иска да не беше нужно. Толкова ми се иска да те обичах по-малко.
И го чувам как извиква след мен, докато бягам надолу по коридора. Чувам го как крещи името ми, но вече хвърча, хвърча, хвърча край голямата тълпа хора, струпана пред трапезарията, видели са и чули всичко. Тичам да се скрия, макар и да знам, че ще е невъзможно.
Ще ми се наложи да го виждам всеки божи ден.
Да го желая от милион километри разстояние.
Спомням си думите на Кенджи, нареждането му да се събудя, да спра да хленча, да променя нещо в живота си, и осъзнавам, че изпълнението на новите ми обещания може да отнеме малко по-дълго време от очакваното.
Защото в момента не мога да направя нищо друго, освен да се свия в някой тъмен ъгъл и да си поплача.
Двайсет и четвърта глава
Кенджи ме намира пръв.
Стои по средата на тренировъчната стая. Оглежда се наоколо, сякаш я вижда за пръв път, макар и да знам, че не е така. Още не съм сигурна с какво точно се занимава, но поне ми е ясно, че Кенджи е един от най-важните хора в Пункт Омега. Вечно е в движение. Вечно зает. Никой, освен мен, и то напоследък, не получава повече от няколко секунди от времето му.
Имам чувството, че прекарва повечето от дните си… невидим.
— Е — подхваща той, кима леко с глава, разхождайки се бавно из стаята с хванати зад гърба ръце. — Голямо шоу ни спретнахте. Под земята рядко имаме такава развлекателна програма.
Какво унижение.
Застила ме. Облива ме. Заравя ме.
— Ще си позволя да отбележа, че последната реплика: "Толкова ми се иска да те обичах по-малко", беше просто гениална. Наистина, направо страхотна. Мисля, че Уинстън се просълзи…
— МЛЪКВАЙ, КЕНДЖИ!
— Сериозно говоря! — отвръща засегнато той. — Беше направо… не знам. Беше почти красиво. Нямах представа, че нещата са толкова нажежени.
Придърпвам колене до гърдите си, сбутвам се по-навътре в тъмния ъгъл на стаята, заравям лице в свитите си ръце.
— Не се обиждай, но наистина не ми се г-говори с теб точно сега, чу ли?
— Не. Не става — отговаря той. — Двамата с теб ни чака работа.
— Не.
— Хайде — казва той. — Ставай. — Хваща ме за лактите и ме вдига на крака, а аз замахвам да го фрасна.
Бърша гневно бузите си, опитвам да залича следите от сълзите си.
— Не съм в настроение за шегите ти, Кенджи. Моля те, просто си върви. Остави ме на мира.
— Кой е казал — отвръща той, — че се шегувам? — Взима една от тухлите, подредени до стената. — Светът няма да спре да воюва срещу себе си само защото ти си скъсала с гаджето.
Гледам го с разтреперани юмруци, заседнал в гърлото ми крясък.