На него явно не му прави впечатление.
— А ти какво правиш? — пита ме. — Седиш си и… какво? — Претегля тухлата в дланта си. — Чупиш такива неща?
Предавам се и пак се свивам на пода.
— Не знам — казвам му. Смръквам последните си сълзи. Опитвам да изтрия носа си.
— Касъл все ми разправяше, че трябвало да се "съсредоточа" и да "овладея Енергията си". — Правя кавички с пръстите на двете си ръце, за да илюстрирам думите си. — Но единственото, което знам за себе си, е, че мога да унищожавам разни неща… не знам защо. Затова не разбирам как очаква от мен да повторя действията си. Тогава нямах представа какво правя, а в интерес на истината, и сега нямам. Нищо не се е променило.
— Чакай малко — казва Кенджи, връща тухлата в купчината и и се хвърля на тепиха пред мен. Просва се на земята, сключва ръце зад главата си и вперва поглед в тавана. — За какво точно става дума? Кои действия трябва да повториш?
Аз също се излягам върху един от тепихите. Заемам същата поза като Кенджи. Главите ни са само на няколко сантиметра разстояние.
— Забрави ли? Бетонната стена, която разруших в психарската стая на Уорнър. Металната врата, която пробих, докато търсех А-Адам. — Гласът ми пресеква и стисвам очи, за да смекча болката.
Кенджи изсумтява. Усещам как кима с глава върху тепиха.
— Ясно. Е, Касъл ми е казвал, че според него владееш нещо повече от смъртоносен допир. Че не е изключено да имаш шантава свръхчовешка сила или нещо такова. — Пауза. — Звучи ли ти правдоподобно?
— Може да се каже.
— Е, какво точно стана? — пита ме той, отмествайки глава назад, за да ме погледне. — Когато подивя онзи път? Спомняш ли си дали нещо те подтикна?
Поклащам глава.
— Не знам. Когато се случват такива неща, просто… просто не съм на себе си — отговарям аз. — Нещо се променя в главата ми и ме кара да… полудявам. Ама наистина, сякаш губя ума си. — Надниквам към него, но лицето му е напълно безизразно. Просто примигва и ме чака да довърша. Затова си поемам дълбока глътка въздух и продължавам: — Сякаш не мога да разсъждавам нормално. Приливът на адреналин така ме парализира, че не мога да се удържа, не мога да се контролирам. Обземе ли ме лудостта, просто трябва да ѝ намеря отдушник. Трябва да докосна нещо. Трябва да я освободя.
Кенджи се надига на един лакът. Поглежда ме.
— Добре, но кое е нещото, което те кара да откачиш? — пита ме той. — Какво чувстваш? Само когато си вбесена ли се случва?
Замислям се за момент.
— Не. Не винаги. — Поколебавам се. — Първия път — подхващам с леко треперлив глас — исках да убия Уорнър заради онова, което ме принуди да направя на малкото детенце. Бях покъртена. Бях ядосана, страшно ядосана, но и… много тъжна. — Гласът ми заглъхва за момент. — А когато търсех Адам… — дълбока глътка въздух — … бях отчаяна. Истински отчаяна. На всяка цена трябваше да го спася.
— Ами когато ми приложи суперменската хватка? Блъсна ме в стената като малко момченце?
— Бях уплашена.
— А после? В лабораторията?
— Бясна — прошепвам. Очите ми се взират невиждащо в тавана, замъглени от спомена за онази ярост. — По-ядосана не съм била през целия си живот досега. Дори не бях подозирала, че мога да изпитвам такъв гняв. Да бъда чак толкова разярена. Чувствах се и виновна. — Добавям с тих глас. — Виновна, задето бях пратила Адам там.
Кенджи си поема дълбока, дълга глътка въздух. Изправя се в седнало положение и се обляга на стената. Мълчи.
— За какво си мислиш…? — питам го и сядам до него.
— Не знам — отвръща накрая. — Но е съвсем очевидно, че всички тези инциденти са били резултат от много силни емоции. Което ме навежда на мисълта, че цялата система е доста елементарна.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами че нещо трябва да те подбуди към това — отговаря той. — Загубиш ли контрол, тялото ти навлиза в автоматичен режим на самозащита, разбираш ли ме?
— Не.
Кенджи се обръща с лице към мен. Кръстосва крака под себе си. Отпуска се назад върху ръцете си.
— Чуй сега. Знаеш ли как разбрах, че мога да ставам невидим? По чиста случайност. Бях на девет. Уплашен до безумие. Прескачаме всички гадни подробности и стигаме до същественото: трябваше ми скривалище, а никъде не намирах такова. Но бях толкова изплашен, че тялото ми механично ме скри. Просто се слях със стената. — Той се засмива. — Няма да ти обяснявам как се шашнах, понеже цели десет минути не знаех какво ми се случва. А после нямах представа как да стана видим отново. Беше страшничко. Даже се мислех за мъртъв в продължение на няколко дни.