— Божичко! — възкликвам аз.
— Аха.
— Наистина звучи страшничко.
— Нали ти казах.
— И… и какво? Смяташ, че тялото ми преминава в режим на самозащита, когато откача?
— В общи линии.
— Ясно. — Замислям се. — Добре, но как да се върна към нормалния си режим? Ти как го направи?
Той свива рамене.
— Всъщност, щом осъзнах, че не съм призрак, нито пък халюцинирам, започна доста да ми харесва. Още си бях хлапе. Стори ми се готино, можех например да вържа пелерина на врата си и да погна злодеите. Допадаше ми. Затова успявах да го правя, когато ми скимне. И все пак — добавя той — чак когато започнах да тренирам, се научих да го контролирам и задържам за по-дълги периоди от време. Отне доста работа. Нужна е голяма концентрация.
— Доста работа, казваш.
— Да… така де, всички тези неща изискват да поработиш върху тях. Но щом приех дарбата си като част от мен, ми стана много по-лесно да я контролирам.
— Е — казвам аз, облягайки се назад с нервна въздишка, — моята вече съм я приела. Но това определено не улесни нещата.
Кенджи се засмива на глас.
— Приела си я, друг път. Нищо не си приела.
— Цял живот съм така, Кенджи… с ръка на сърцето мога да кажа, че съм я приела…
— Не — прекъсва ме той. — Не и не. Мразиш се до мозъка на костите си. Едва се понасяш. На това не му се вика примирение. Вика му се… знам ли… обратното на примирение. — Ти — добавя той, сочейки ме с пръст, — ти си обратното на примирение.
— И какво искаш да кажеш? — сопвам му се аз. — Че трябва да ми харесва да съм такава? — Не му давам шанс да отговори, преди да изстрелям: — Нямаш представа какво е да си на мое място… да си заключен в тяло като моето, да се страхуваш дори да дишаш прекалено близо до същество с туптящо сърце. Ако имаше, никога не би ме посъветвал да харесвам живота си.
— Стига де, Джулиет… просто казвам, че…
— Не. Нека ти изясня едно нещо, Кенджи. Аз убивам хора. Убивам ги. Това е "специалната" ми сила. Не се сливам с околната среда, не местя разни предмети с ума си, нямам разтягащи се ръце. Докоснеш ли ме, мъртъв си. Опитай да живееш така цели седемнайсет години и тогава ми говори колко лесно е да се приемеш такъв, какъвто си.
Вкусвам твърде много горчилка по езика си.
Чувството е ново за мен.
— Чуй какво — казва той с осезаемо по-мек глас. — Не се опитвам да раздавам правосъдие, разбираш ли? Просто искам да ти кажа, че понеже не искаш дарбата си, вероятно подсъзнателно саботираш усилията си да я разгадаеш. — Той вдига ръце в драматичен жест на капитулация. — Лично мое мнение. Така де, очевидно е, че ти се е паднала смахната свръхестествена сила. Докосваш някого, и бам, гушва букета. Но в същото време можеш да разбиваш стени и други работи, нали така? О, да, определено ми се иска да науча такова нещо. Ще е върхът.
— Да — казвам аз, отпускайки се на стената. — Май тази част не е толкова гадна.
— Нали? — оживява се Кенджи. — Страхотно би било. По този начин, ако ходиш с ръкавици де, ще можеш да рушиш каквото ти падне, без да убиваш хора. Тогава няма да ти е толкова зле, нали?
— Сигурно не.
— Ето, значи. Супер. Просто трябва да се отпуснеш. — Той става на крака. Грабва тухлата, с която си играеше одеве. — Хайде! — Подканва ме. — Ставай. Ела тук.
Отивам до него и зяпвам тухлата в ръцете му. Той ми я подава, сякаш ми връчва безценна наследствена реликва.
— Така — казва той. — Трябва да си спокойна, ясно? Позволи на тялото си достъп до ядрото ти. Спри да блокираш собствената си Енергия. Сигурно имаш милион психически пречки в главата. Забрави задръжките.
— Нямам психически пречки…
— Напротив — изсумтява той. — Имаш, и още как. Имаш остър психически запек.
— Психически какво…
— Съсредоточи гнева си върху тухлата. Върху тухлата — повтаря той. — И не забравяй. Отвори съзнанието си. Ти искаш да унищожиш тухлата. Напомняй си, че точно това искаш. Изборът е лично твой. Не го правиш за Касъл, не го правиш за мен, не го правиш като самозащита срещу някого. Просто ти се е приискало. Ей така, за забавление. Защото ти е скимнало. Позволи на съзнанието и тялото си да поемат контрола. Нали така?
Вдишвам дълбоко. Кимвам няколко пъти.
— Да. Мисля, че…
— Мам-ка му! — Той изсвирва тихо.
— Какво? — завъртам се аз. — Какво стана…
— Сериозно ли не го усети?