Ръцете на Адам се увиват около кръста ми, придърпват ме по-близо до него и насладата е толкова стихийна, че едва не се разтрепервам. Сякаш кожата и костите ми от толкова години са копнели за човешки допир, за топла нежност, за контакт с друго същество, че не знам как да се владея. Аз съм като гладуващо дете, мъчещо се да натъпче стомаха си, угощавам сетивата си с греховната сладост на тези моменти, сякаш очаквам да се събудя и да осъзная, че още смитам пепелта по нареждане на злата си мащеха.
Тогава обаче Адам долепя устни до главата ми, а аз обличам тревогите си във великолепна рокля и поне за известно време ставам друго момиче.
— Как си? — питам и се засрамвам, понеже думите ми вече звучат треперливо, макар и едва да ме е прегърнал, но просто не мога да го пусна.
Смях разтърсва тялото му, топъл и дълбок, и гальовен. Но не отговаря на въпроса ми, не че съм очаквала да го стори.
Толкова много пъти опитвахме да се измъкнем заедно поне за малко, но всеки път ни хващаха и ни смъмряха за неподчинението. Не ни е позволено да напускаме стаите си, след като изгасят светлините. Когато периодът на толеранс, отреден ни заради извънредните обстоятелства около пристигането ни, изтече, двамата с Адам вече трябваше да следваме правилата като всички останали. А правилникът е дълъг.
Мерките за сигурност — камерите зад всеки ъгъл, във всеки коридор — са налице, за да ни предизвестят в случай на нападение. Нощем патрулират стражи, нащрек за подозрителни звуци, дейности и неканени гости. Касъл и екипът му защитават бдително Пункт Омега и не поемат дори минимални рискове; успее ли някой нарушител да стигне опасно близо до скривалището ни, всеки е оторизиран да направи каквото е необходимо, за да го отблъсне.
Касъл твърди, че именно бдителността ги е опазила толкова време, и ако трябва да съм откровена, виждам основание зад стриктните му мерки. Но именно те ни разделят с Адам. Засичаме се единствено по време на хранене, когато вечно сме обградени от други хора, а всяка свободна минута прекарвам заключена в тренировъчната зала, където от мен се очаква да "овладея Енергията си". Адам е не по-малко недоволен в това отношение от мен самата.
Докосвам бузата му.
Той вдишва рязко. Обръща се към мен. Очите му издават твърде много, толкова отчетливо говорят, че се налага да извърна поглед. Кожата ми е свръхчувствителна, най-сетне най-сетне най-сетне будна и пулсираща от живот, кипяща от чувства, толкова пламенни, че почти неблагоприлични.
А дори не мога да ги прикривам.
Той усеща какво ми причинява, какво ми се случва, когато пръстите му докосват кожата ми, когато устните му се приближат твърде много до лицето ми, когато топлината на тялото му, залепено до моето, принуждава очите ми да се затворят, крайниците ми — да се разтреперят, коленете ми — да се подвият от тежестта. Аз пък усещам какво му причинява това знание. Понякога обича да ме изтезава, да се усмихва, скъсявайки непоносимо бавно разстоянието помежду ни, да се любува на бурния тътен на сърцето ми, на учестеното ми дишане, което така се боря да усмиря, на това, че преглъщам стотина пъти точно преди да ме целуне. Не мога дори да го погледна, без да изживея наново всеки момент, прекаран с него, всеки спомен за допира на устните му, пръстите му, за аромата му, за кожата му. Всичко това ми идва много… прекалено много, усещането е така ново за мен, неописуемо, непознато, недостижимо до този момент.
Изтръгвам се от прегръдката му, обливат ме горещи и студени вълни, краката ми треперят, опитвам да се овладея, надявам се, че ще забрави колко лесно ми влияе, и знам, че ми трябва малко време да се взема в ръце. Отстъпвам колебливо назад, покривам лицето си с длани и се замислям какво да му кажа, но всичко се тресе и виждам как ме гледа, гледа ме, сякаш всеки момент ще ме поеме цялата на един дъх.
"Не" е думата, която ми се струва, че прошепва.
В следващия момент чувствам само ръцете му, отчаяната нотка в гласа му, когато изговаря името ми, и се разнищвам в обятията му, разплитам се и се разпадам, и вече дори не опитвам да въздържа трепета в костите си, и той е толкова горещ, кожата му е толкова гореща… и вече даже не знам къде се намирам.
Дясната му ръка се плъзва нагоре по гръбнака ми и дръпва ципа на униформата ми, докато не се отваря чак до средата на гърба ми, и не ме е грижа. Трябва да наваксам за цели 17 години и искам да изпитам всичко. Нямам желание да чакам и да рискувам среща с всички неизвестни величини и дълбоки разочарования. Искам да изпитам всичко на момента, защото ме е страх, че един ден феноменът ще отшуми, срокът му на годност ще изтече, ще разбера, че шансът ми е дошъл и си е отишъл и никога няма да се върне. Че ръцете ми никога повече няма да усетят такава топлина.