— Какво да усетя…
— Погледни ръката си!
Ахвам. Отстъпвам назад. Ръката ми е пълна с нещо като червен пясък и кафява глина, стрита на прах. По-големите късчета от тухлата се поронват по земята, а на останалото позволявам да се изплъзне между пръстите ми, приближавайки виновната ръка към лицето си.
Вдигам поглед.
Кенджи клати глава, тресе се от смях.
— Нямаш си представа колко ти завиждам в момента.
— О, боже!
— Знам. ЗНАМ. Ама че тарикатско. Помисли си само: щом можеш да причиниш това на тухла, какво ли можеш да причиниш на човешко тяло…
Това не беше правилната реплика.
Не и за момента. Не и след случилото се с Адам. Не и след като бях опитала да събера парчетата от надеждите и мечтите си, за да ги залепя. Защото вече не ми остана нищо. Защото сега осъзнавам, че някъде дълбоко в себе си съм хранила мъничка надежда, че с Адам ще намерим начин да закърпим положението.
Някъде дълбоко в себе си съм хранила вяра.
Но вече и нея я нямаше.
Защото Адам вече трябва да се бои не само от кожата ми. Не само от допира ми, но и от прегръдката ми, от силата на ръцете ми, от целувките ми — всяко мое действие може да го нарани. Ще трябва да внимавам дори ако искам да го хвана за ръка. Сега, когато осъзнавам колко смъртоносна съм всъщност…
Не ми остава друг избор.
Ще прекарам в самота целия си живот, защото никой не е в безопасност с мен.
Свличам се на пода, а съзнанието ми бучи, собственият ми мозък вече не е безопасно място, защото не мога да спра да мисля, да си задавам въпроси, имам чувството, че съм претърпяла челен сблъсък и не съм била невинният страничен наблюдател.
Аз съм влакът.
Аз съм неконтролируемата стихия.
Защото понякога сравняваме себе си с онова, което бихме могли да бъдем, ако нещата стояха другояче. И ако си много щателен в анализа си, видяното може да те уплаши, да те накара да се запиташ какво би направил, ако ти се отдаде шанс. Знаеш, че у теб живее нещо, което отказваш да приемеш, което не искаш да видиш на бял свят. Прекарваш целия си живот в напъни да го потиснеш, да го изгониш. Далеч от очите — далеч от сърцето. Преструваш се, че тази част от теб не съществува.
Живееш така дълго време.
И дълго време си в безопасност.
Докато един ден вече не си.
Двайсет и пета глава
Поредната сутрин.
Поредната закуска.
Отивам към трапезарията, където ще се срещна с Кенджи преди следващата ни тренировка.
Вчера той стигна до едно заключение относно способностите ми: смята, че свръхестествената сила на допира ми е просто еволюирала форма на Енергията ми. Че опасността от контакт с чужда кожа е просто най-елементарната форма на способността ми — че истинската ми дарба всъщност се състои в един вид унищожителна мощ, проявяваща се във всяка част на тялото ми.
В костите ми, в кръвта ми, в кожата ми.
Коментирах, че теорията му е интересна. Че винаги съм се възприемала като кошмарно подобие на венерина мухоловка, а той възкликна:
— О, БОЖЕ! Да. ДА. Точно това си. Майко мила, да.
Достатъчно красива да примамваш жертвите си, каза той.
Достатъчно силна да ги умъртвиш с едно движение, каза той.
Достатъчно отровна да смелиш плячката си още при допир.
— Ти смилаш плячката си — каза ми той, смеейки се, сякаш е забавно, сякаш е комично, сякаш е напълно допустимо да сравниш момиче с хищно растение. Поласкаващо дори. — Нали така? Сама каза, че когато докоснеш някого, имаш чувството, че отнемаш енергията му, нали? Че изсмукваш силите му?
Не отговорих.
— Значи, си точно като венерина мухоловка. Примамваш ги. Затваряш капана. Изяждаш ги.
Не отговорих.
— Мммммммммм — каза той. — Ти си като апетитно, адски опасно растение.
Затворих очи от ужас. Покрих устата си с ръка.
— Защо го преживяваш толкова тежко? — попита ме той, навеждайки се да ме погледне в очите. Подръпна кичур от косата ми, за да ме накара да вдигна поглед. — Защо го възприемаш като нещо ужасно? Защо не проумяваш колко е готино? — Поклати глава насреща ми. — Много се прецакваш. Изживяването може да е супер, ако просто се примириш.
Да се примиря.
Да.
Колко лесно би било просто да затворя света в смъртоносния си капан. Да изсмуча жизнените му сокове и да го захвърля в канавката, понеже някой ми е казал да постъпя така. Защото някой сочи с пръст и казва: "Това са лошите. Онези ей там". Убивай, нареждат ми всички. Убивай, защото ни вярваш. Убивай, защото се бориш за добрите. Убивай, защото онези там са лошите, а ние сме добрите. Убивай, защото така ти нареждаме. Защото някои хора са достатъчно наивни да вярват, че дебели неонови линии разделят доброто от злото. Че е лесно да ги разграничиш и да заспиш с чиста съвест нощем. Защото е позволено.