Позволено е да убиеш човек, ако някой друг го смята за недостоен да живее.
А всъщност ми се иска да изкрещя: кои сте вие да решавате кой трябва да умре. Кои сте вие да решавате кой трябва да бъде убит. Кои сте вие да ми казвате кой баща трябва да погубя и кое дете трябва да осиротее, и коя майка трябва да загуби сина си, кой брат трябва да остане без сестра, коя баба трябва да ридае в малките часове на нощта, защото тялото на внучето ѝ е било заровено в земята преди нейното.
Иска ми се да изкрещя: за какви се имате да ми казвате, че било готино да си способен на убийство, че било интересно да си способен да впримчваш чужди души, че било справедливо да си избираш жертви само защото си способен да убиваш без оръжие. Искам от устатата ми да се леят злобни думи и гневни думи, и обидни думи, искам да хвърлям ругатни във въздуха и да избягам много, много надалеч, искам да изчезна отвъд хоризонта и искам да изляза на пътя с вдигнат палец, ако така ще си спечеля поне някаква свобода, но не знам къде да отида. Нямам къде другаде да отида.
И се чувствам отговорна.
Защото има случаи, в които гневът се разсейва, докато не остане само тъпата болка в дъното на стомаха ми, и наблюдавам света, и си мисля за обитателите му, и в какво се е превърнал, и си мисля за надежда и за вероятности, и евентуалности, и допустимости, и потенциални възможности. Мисля си за наполовина пълни чаши и очила за по-ясен поглед към света. Мисля си за саможертва. И компромиси. Мисля си какво ли ще се случи, ако никой не отвърне на удара. Мисля си за свят, в който никой не се опълчва на несправедливостта.
И се питам дали хората тук не са прави.
Дали не е време за ответен удар.
Питам се дали изобщо е възможно да оправдаеш убийството като средство за постигане на една висша цел и тогава се сещам за Кенджи. Сещам се за думите му. И се чудя дали ще му се струва все така готино, ако реша да плячкосам него.
Едва ли.
Двайсет и шеста глава
Кенджи вече ме очаква.
Тримата с Уинстън и Брендън отново седят на една маса, а аз се плъзвам на мястото си с разсеяно кимване и очи, отказващи да гледат напред.
— Не е тук — казва Кенджи, набутвайки лъжица със закуска в устата си.
— Моля? — О, колко интересно, гледай каква вилица и каква лъжица… и каква маса.
— Какво и…
— Не е тук — повтаря той с наполовина пълна уста.
Уинстън се прокашля, почесва тила си. Брендън се размърдва неловко на пейката до мен.
— О! Ами… хм. — По шията ми плъзва горещина, докато обхождам с поглед трите момчета около масата. Иска ми се да попитам Кенджи къде е Адам, защо го няма, как е, добре ли е, храни ли се редовно. Искам да му задам милион забранени въпроси, но е повече от очебийно, че никой от тях не иска да обсъжда срамните подробности около личния ми живот. А аз не искам да съм оклюмалото, жалко момиче. Не искам съжалението им. Не искам да виждам неловкото състрадание в очите им.
Затова изопвам гръб. Прокашлям се.
— Какво е положението с патрулите? — питам Уинстън. — По-лошо ли е?
Уинстън вдига изненадан поглед, застивайки с храна в устата си. Преглъща твърде бързо и се задавя. Отпива глътка кафе — черно като катран — и се привежда напред с разпалено изражение.
— По-странно е — отвръща накрая.
— Сериозно?
— Да, нали си спомняте, че ви казах за среднощните появи на Уорнър?
Всички кимваме.
— Е. — Той се отпуска назад в стола си. Вдига длани във въздуха. — Снощи? Нищо.
— Нищо? — Веждите на Брендън са повдигнати високо на челото му. — Как така нищо?
— Ама никой не се появи. — Той свива рамене. Взима вилицата си. Набожда парче храна. — Нито Уорнър, нито някой от войниците му. Предишната нощ? — Погледът му обхожда всички ни. — Петдесет, дори седемдесет и пет войници. Снощи? Нула.
— Съобщи ли на Касъл? — Кенджи е спрял да яде. Забил е в Уинстън концентриран, плашещо сериозен поглед.
— Да — кимва Уинстън, отпивайки още глътка кафе. — Предадох доклада си преди около час.
— Тоест още не си лягал да спиш? — питам аз с опулени очи.
— Спах вчера — казва той, махвайки небрежно с ръка. — Или онзи ден. Не си спомням. Боже, това кафе е гнусно! — Съобщава, изгълтвайки го до дъно.