Соня пъхва униформата в ръцете ми и отговаря:
— Не, просто каза, че било спешно, че се било случило нещо и че трябвало да те събудим веднага.
— Добре. Сигурна съм, че не е нищо сериозно — казвам им, макар и да не знам защо го правя, нито пък защо си мисля, че мога да ги успокоя по някакъв начин. Ще ми се да светна лампата, но цялото осветление се контролира от централното табло. Включвайки го само в определени часове, пестят енергия, а и донякъде успяват да поддържат някакво подобие на ден и нощ в подземното ни убежище.
Най-накрая смогвам да се облека и тъкмо се отправям към вратата, закопчавайки ципа си, когато Сара извиква името ми. Държи ботите ми в ръка.
— Благодаря… благодаря и на двете ви — казвам им.
Те кимват няколко пъти.
Нахлузвам ботите си и излитам през вратата.
Блъсвам се в нещо твърдо.
Нещо с човешки произход. От мъжки пол.
Чувам как си поема рязко въздух, усещам как ръцете му крепят тялото ми, усещам как кръвта ми се изцежда през краката ми.
— Адам! — възкликвам.
Той не ме пуска. Чувам как сърцето му препуска бясно, шумно в тишината между нас и ми се струва твърде скован, твърде напрегнат, сякаш се мъчи да установи поне някакъв контрол върху тялото си.
— Здрасти — прошепва, но като че ли с бездиханен глас.
Сърцето ми забравя да тупти.
— Адам, аз…
— Не мога да се откажа от теб — казва той и усещам как ръцете му треперят, съвсем малко, но сякаш с огромно усилие ги задържа намясто. — Не мога да се откажа. Опитвам се, но…
— Е, в такъв случай е добре, че съм тук, нали? — Кенджи ме изтръгва от ръцете на Адам и си поема дълбока, насечена глътка въздух. — Божичко. Приключихте ли бе, хора? Трябва да вървим.
— Какво… какво става? — запъвам се аз, мъчейки се да прикрия смущението си. Много ми се иска Кенджи да спре да ме хваща в толкова деликатни моменти. Иска ми се да ме види силна и самоуверена. Което пък ме кара да се чудя откога ме интересува мнението на Кенджи. — Всичко наред ли е?
— Нямам представа — отговаря Кенджи, крачейки надолу по тъмния коридор. Явно познава тези тунели като дланта на ръката си, защото аз самата не виждам нищичко. Налага ми се да бягам, за да поддържам темпото му. — Но — продължава той — съм склонен да вярвам, че нещо официално е отишло по дяволите. Касъл ми изпрати съобщение преди петнайсетина минути. Иска тримата с теб и Кент да се качим в кабинета му час по-скоро. Така че — казва той — изпълнявам нареждането му.
— Но… защо сега? Посред нощ?
— Когато нещата решат да отидат по дяволите, няма да се съобразяват с вашия график, принцесо.
Решавам да си замълча.
Кенджи ни отвежда до една самотна врата в края на тесен тунел.
Почуква да пъти, изчаква. Почуква три пъти, изчаква. Почуква веднъж.
Чудя се дали не е добра идея да запомня тайния им сигнал.
Вратата се отваря с изскърцване и без чужда помощ, а Касъл ни махва да влезем.
— Затворете след себе си, ако обичате — казва ни зад бюрото си. Примигвам няколко пъти, за да се пригодя към тукашната светлина. Върху бюрото на Касъл има старовремска лампа за четене с мощност, достатъчна да освети само малкото пространство пред него. Възползвам се от момента да огледам наоколо.
Кабинетът на Касъл представлява просто стая, оборудвана с няколко библиотеки и най-обикновена маса, изпълняваща ролята на работно място. Всичко е направено от рециклиран метал. Бюрото му например май е било пикап в предишния си живот.
Целият под е отрупан с купчини книги и хвърчащи листове; библиотеките са пълни с диаграми, всякакви машинарии и компютърни части; хиляди жички и електрически компоненти надничат от металните им тела; навярно са или повредени, или счупени, или пък част от настоящия проект на Касъл.
Казано накратко, в кабинета му цари пълен хаос.
Което е странно за един толкова методичен човек.
— Седнете — кани ни той. Оглеждам се за столове, но откривам само две обърнати боклукчийски кофи и стара табуретка. — Ей сега ще ви обърна внимание. Дайте ми само секунда.
Кимваме. Сядаме. Чакаме. Озъртаме се наоколо.
Чак сега осъзнавам защо Касъл държи кабинета си толкова разхвърлян.
Вниманието му е погълнато от нещо, макар и да не виждам какво, пък и не ме интересува. Твърде ми е любопитно да го гледам как работи. Ръцете му се движат нагоре и надолу, стрелкат се наляво и надясно и всичко, което му трябва, просто гравитира около него. Лист хартия. Бележник. Часовникът, затрупан под купчината книги в отсрещния край на бюрото. Трябва му химикалка — просто вдига ръка, за да я улови. Нужни са му някакви записки — просто шава с пръсти, за да ги открие.