— Няма нищо — намесвам се аз. — Ще го направя. Ще отида на срещата.
— Какво? — Адам ме гледа с ококорени от паника очи. — Джулиет… не…
— Хм, май не е зле да обмислиш решението си за момент — прекъсва го Кенджи с леко нервен глас.
— Не е нужно да идвате, ако не искате — казвам им. — Аз обаче отивам.
Касъл се усмихва с облекчение.
— Нали затова сме тук? — казвам аз, поглеждайки всеки от тях. — Да се борим с тях. Е, това е шансът ни.
Касъл направо сияе, в очите му искри нещо, което ми прилича на гордост.
— С вас сме, госпожице Ферърс. Бъдете сигурна.
Кимвам.
И осъзнавам, че навярно това е предназначението ми. Че може би именно за това съм тук.
Може би просто ми е дошло време да умра.
Двайсет и девета глава
Сутринта минава в същински хаос.
Има толкова много задачи, толкова много хора се подготвят за предстоящото. Но аз знам, че в края на краищата битката е моя; имам недовършена работа. Знам, че срещата няма нищо общо с върховния главнокомандващ. Той няма причина да се интересува от мен. Дори не съм го виждала лично, би ме унищожил, без да му мигне окото.
Това е работа на Уорнър.
Уорнър е поискал да ме види. Той има не просто нещо, а всичко общо с това, изпраща ми димен сигнал, за да ме предупреди, че още ме иска и още не се е отказал от мен. И аз трябва да се изправя срещу него.
Просто се чудя как е успял да убеди баща си да му помогне.
Предполагам, че ще разбера съвсем скоро.
Някой ме вика по име.
Спирам намясто.
Завъртам се.
Джеймс.
Догонва ме пред входа на трапезарията. Косата му е толкова руса, очите му — сини, също като тези на по-големия му брат. Но личицето му ми липсваше по начин, който няма нищо общо с приликата му с Адам.
Джеймс е различно хлапе. Остроумно хлапе. От онези десетгодишни хлапета, които все остават подценени. А сега ме пита дали може да поговорим. Сочи към един от многото коридори наоколо.
Аз кимвам. Последвам го до един пуст тунел.
Той спира и се обръща за момент. По изражението му е изписана неловкост. Изумена съм, че изобщо иска да говори с мен, не сме си разменили и по дума от 3 седмици насам. Веднага след пристигането ни започна да прекарва все повече време с другите деца в Пункт Омега, а после някак се отчуждихме. Спря да ми се усмихва, спря да ми махва за поздрав в трапезарията. Предполагах, че другите деца са му напълнили главата със слухове за мен, и реших, че и бездруго е по-добре да стои настрана от мен. А сега, след всичко случило се с Адам, след публичното ни представление в тунела пред трапезарията, съм изненадана, че изобщо иска да общува с мен.
Главата му още е сведена, когато прошепва:
— Бях ти много, ама много ядосан.
И шевовете в сърцето ми започват да се късат. Един по един.
Той вдига поглед. Поглежда ме, сякаш опитва да прецени дали встъпителните му думи са ме разстроили, дали ще му се развикам, задето е бил толкова откровен с мен. Но каквото и да вижда по лицето ми, като че ли го поотпуска. Пъхва ръце в джобовете си. Гуменката му рисува кръгчета по пода.
— Не ми призна, че си убивала човек.
Поемам си треперлива глътка въздух и се чудя дали въобще има подходящ отговор за такова изказване. Чудя се дали някой друг, освен Джеймс, би ми казал подобно нещо в очите. Едва ли. Затова просто кимвам. И отвръщам:
— Много съжалявам. Трябваше да ти ка…
— Ами защо не ми каза тогава? — изкрещява най-неочаквано той. — Защо не ми каза? Защо всички останали знаеха, но не и аз?
И за момент оставам поразена, оставам поразена от болката в гласа му, от гнева в очите му. Не съм смятала, че ме има за своя приятелка, а сега разбирам, че е трябвало. Джеймс не е общувал с много хора през живота си; Адам е целият му свят. Двамата с Кенджи бяхме едни от шепата хора, които беше срещал, преди да дойдем в базата на Пункт Омега. А едно сираче в такава среда навярно възлагаше голямо значение на новите си приятели. Аз обаче бях толкова заета със собствените си несгоди, че дори не се замислих колко тежко може да го преживява Джеймс. Не ми хрумна, че е възможно да приеме този пропуск от моя страна като предателство. Че слуховете, разнасяни от другите деца, са го наранили не по-малко, отколкото нараняват и мен самата.
Затова решавам да седна на пода в тунела. Правя му място да седне до мен. И му казвам истината.