— Не исках да ме намразиш.
Той забожда очи в пода.
— Не те мразя — казва.
— Наистина ли?
Заиграва се с връзките на обувките си. Въздъхва. Поклаща глава.
— И не ми харесваше какво говорят за теб другите деца — добавя по-тихо. — Все разправяха, че си зла и гадна, а аз им казвах, че не си. Казвах им, че си кротка и добричка. И че имаш хубава коса. А те ми викаха лъжец.
Преглъщам силно, сякаш някой ме е ударил в сърцето.
— Мислиш, че имам хубава коса?
— Защо го уби? — пита ме Джеймс с така широко отворени очи, така готови да ме разберат. — Опитвал се е да ти направи нещо ли? Уплашил ли те е?
Поемам си няколко глътки въздух, преди да отговоря.
— Спомняш ли си — подхващам неспокойно — какво ти е разказвал Адам за мен? За това, че не мога да докосна някого, без да го нараня?
Джеймс кимва.
— Е, точно това се случи — казвам му. — Докоснах го и той умря.
— Но защо? — пита ме той. — Защо го докосна? Защото си искала да умре ли?
Чувствам лицето си като напукан порцелан.
— Не — поклащам глава аз. — Бях малка, само с няколко години по-голяма от теб в интерес на истината. Не знаех какво правя. Не знаех, че мога да убивам хора с допира си. Той беше паднал на пода в хранителния магазин, а аз просто се опитах да му помогна да стане. — Дълга пауза. — Беше нещастен случай.
Джеймс не проговаря известно време.
Поглежда ту към мен, ту към обувките си, ту към коленете си, притиснати към гърдите му. Взира се в земята, когато най-сетне прошепва:
— Съжалявам, че ти се сърдех.
— Съжалявам, че не ти казах истината — прошепвам в отговор аз.
Той кимва. Почесва носа си. Вдига поглед към мен.
— Ще си останем ли приятели тогава?
— Искаш да сме приятели? — Примигвам, за да облекча паренето в очите си. — И не се страхуваш от мен?
— Ще се държиш ли гадно с мен?
— Никога.
— Тогава защо да се страхувам от теб?
Засмивам се главно защото не искам да се разплача. Кимвам твърде много пъти.
— Да — казвам му. — Хайде да си останем приятели.
— Добре — отговаря той и става на крака. — Защото повече не искам да обядвам с другите деца.
И аз ставам. Изтупвам задната част на униформата си.
— Ела да ядеш с нас — поканвам го. — Винаги си добре дошъл на нашата маса.
— Добре. — Той кимва. Пак извръща поглед. Подръпва едното си ухо. — А знаеш ли, че Адам е много тъжен през цялото време? — Връща синия си поглед върху лицето ми.
Оставам без думи. Не мога да произнеса и звук.
— Адам казва, че е тъжен заради теб. — Джеймс ме гледа така, сякаш чака да отрека. — Да не би и него да си наранила, без да искаш? Знаеш ли, че прекара известно време в медицинското крило? Беше болен.
Усещам, че всеки момент ще рухна, тук и сега, но някак се задържам цяла. Не мога да го лъжа.
— Да — отговарям. — Нараних го, без да искам, но вече… в-вече стоя настрана от него. За да не му причиня пак нещо лошо.
— Ами защо тогава е толкова тъжен? Нали повече няма да го нараняваш?
Аз поклащам глава, стисвам устни, защото не искам да се разплача и не знам какво да кажа. А Джеймс като че ли разбира какво ми е.
И ме прегръща.
През кръста. Прегръща ме и ми казва да не плача, защото ми вярва. Вярва ми, че съм наранила Адам, без да искам. Малкото момченце също. После казва:
— Но днес да внимаваш, чу ли? И да сриташ повечко задници.
Толкова съм смаяна, че ми трябва малко време да смеля факта, че не само използва забранена дума, но и ме докосна за пръв път. Опитвам да задържа прегръдката ни колкото може повече време, без да ни поставя в неловко положение, но мисля, че сърцето ми още се въргаля в локва на пода.
Тогава осъзнавам нещо: всички знаят.
Двамата с Джеймс влизаме в трапезарията заедно и вече усещам как всички ме гледат различно. Лицата им преливат от гордост, решимост и благодарност. Не виждам страх. Не виждам подозрение. Официално са ме приели като една от тях. Ще се борим заедно срещу един общ враг.
Разпознавам чувството в очите им, защото и аз самата започвам да си го припомням.
Надежда.
Като капка мед е, като пролетно поле от цъфнали лалета. Като свеж дъждец, прошепнато обещание, безоблачно небе, съвършения препинателен знак в края на изречение.
И единственото нещо на земята, което ме държи на крака.
Трийсета глава
— Не така искахме да се развият нещата — казва ми Касъл, — но такива събития обикновено не протичат по план. — С Адам и Кенджи ни приготвят за битка. Разположили сме се в една от по-големите тренировъчни стаи с още 5 членове на Пункт Омега, които не съм срещала досега. Те отговарят за оръжията и защитната екипировка. Интересно е как всеки тук си има работа. Всеки допринася с нещо. Всеки изпълнява задача.