Всички работят заедно.
— Вижте, госпожице Ферърс, още не знаем много неща за дарбата ви, но се надявам, че когато настъпи моментът, Енергията ви сама ще се отзове. Този тип напрегнати ситуации са идеалната среда за проявление на способностите ни; всъщност седемдесет и осем процента от членовете на Пункта съобщават, че за пръв път са открили какво умеят при критични, високорискови обстоятелства.
Аха, не му казвам. Има нещо такова.
Касъл взима нещо от една от жените в стаята — Алиа, ако не се лъжа.
— И няма за какво да се тревожите — казва ми той. — Ще бъдем наблизо, в случай че нещо се обърка.
Не споменавам, че нито веднъж не съм казала, че се тревожа. Поне не на глас.
— Това са новите ви ръкавици — обяснява Касъл и ми ги подава. — Пробвайте ги.
Новите ми ръкавици са по-къси, по-меки, стигат точно до китката ми и се закопчават с клипс. Чувствам ги по-дебели, малко по-тежки, но пасват идеално на пръстите ми. Свивам ръката си в юмрук. Усмихвам се леко.
— Невероятни са — отвръщам му. — Не казахте ли, че са дело на Уинстън?
Касъл оклюмва.
— Да — отвръща тихо. — Завърши ги вчера.
Уинстън.
Неговото беше най-първото лице, което видях, събуждайки се в Пункт Омега. Кривият му нос, пластмасовите му очила, пясъчнорусата му коса и психологическите му познания. Нуждата му от гнусно кафе.
Спомням си за счупените очила, които намерихме в захвърлената раница.
Нямам представа какво му се е случило.
Алиа се връща с някакво кожено приспособление в ръце. Прилича ми на хамут. Моли ме да вдигна ръце и ми помага да го нахлузя; чак тогава се досещам, че е кобур. Състои се от дебели кожени презрамки, които се кръстосват по средата на гърба ми, и още 50 различни каишки от съвсем тънка черна кожа, застъпващи се една с друга около най-високата част на кръста ми — точно под гърдите — като един вид частично бюстие. Прилича на сутиен без чашки. Алиа закопчава всички каишки вместо мен, а аз продължавам да се чудя какво ми е нахлузила. Чакам някой да ми даде обяснение.
Тогава виждам пистолетите.
— В бележката не пишеше, че трябва да ви изпратим невъоръжена — казва Касъл, докато Алиа му подава два автоматични пистолета с познатите ми форма и размер. Вчера се упражнявах да стрелям с тях.
Хич не ме биваше.
— Затова не виждам причина да тръгвате без оръжие — продължава Касъл. Показва ми къде са кобурите, намират се от двете страни на гръдния ми кош. Научава ме как да прибирам пистолетите в тях, как да закопчавам държачите, къде да слагам резервните патрони.
Дори не си правя труда да му споменавам, че не знам как се презарежда пистолет. С Кенджи не стигнахме дотам по време на урока ми. Беше твърде зает да ми напомня, че не бива да размахвам оръжието, докато му задавам въпроси.
— Надявам се да не прибягвате до огнестрелни оръжия — казва ми Касъл. — Разполагате с предостатъчно в собствения си арсенал; едва ли ще ви се наложи да стреляте по някого. А тъй като е възможно в даден момент да впрегнете унищожителната сила на дарбата си, ви съветвам да използвате тези. — Показва ми чифт неща, подобни на метални боксове, но с по-сложна форма. — Алиа ги направи за вас.
Погледът ми прескача от нея към Касъл и накрая към странните предмети в ръката му. Той се усмихва широко. Благодаря на Алиа, задето е отделила време да ги направи, а тя изпелтечва някакъв нечленоразделен отговор, изчервявайки се, сякаш не може да повярва, че говоря с нея.
Объркана съм.
Взимам боксовете от Касъл и ги оглеждам. Долната им страна се състои от по 4 концентрични кръга, споени един за друг и достатъчно големи в диаметър, че облечените ми в ръкавици пръсти да влязат в тях като в халки. Обръщам ръката си, за да огледам и горната им част. Прилича на малък щит, милион парченца метал, покриващи кокалчетата ми, пръстите ми, цялата задна страна на ръката ми. Свивам я в юмрук и металът следва движенията на ставите ми. Освен това не е толкова тежък, колкото изглежда.
Слагам и другия бокс. Свивам пръсти. Пресягам се за пистолетите, вече пристегнати към тялото ми.
Лесна работа.
Ще се справя.
— Харесват ли ти? — пита Касъл. Никога досега не съм го виждала да се усмихва толкова широко.
— Много — отговарям аз. — Всичко е идеално. Благодаря ви.
— Чудесно. Радвам се. А сега — продължава той, — извинете, но трябва да се погрижа за още няколко подробности, преди да тръгнем. Няма да се бавя. — Той ми кимва отривисто и се отправя към вратата. Стаята се изпразва и оставаме само ние тримата с Кенджи и Адам.