Разнищи ме

Обръщам се да видя как вървят нещата при момчетата и един милион неми думи се изсипват от зейналата ми уста.

Кенджи е облечен в костюм.

Странен еластичен костюм, който няма абсолютно нищо общо с моя. Кенджи е черен от глава до пети: катранените му коси и очи пасват отлично на облеклото, описващо всеки контур на тялото му. Материята изглежда синтетична, почти като пластмаса; лъщи на флуоресцентната светлина в стаята и като я гледам, ми се струва прекалено твърда, възпрепятстваща движенията. Но тогава Кенджи протяга ръце и се люшва напред-назад върху стъпалата си и костюмът внезапно заприличва на течност, движеща се заедно с него. Съчетан е с кубинки, но не и с ръкавици. И той има хамут, но неговият е различен: снабден е с елементарни кобури, преметнати през раменете му като презрамки на раница.

А Адам.

Адам е приказен облякъл тениска с дълги ръкави, тъмносиня и опасно тясна в областта на гърдите му. Не мога да не задържа поглед върху всеки елемент от облеклото му, не мога да не си спомня какво е чувството да съм притисната към него, в обятията му. Стои точно пред мен, а ми липсва, сякаш не съм го виждала от години. Черните му войнишки панталони са пъхнати в същите онези кубинки, които носеше при първата ни среща в психодиспансера — високи до пищяла и лъскави, ушити от гладка кожа, прилепваща така съвършено по формата на краката му, че си я представям като материал за облекло, не за обувки. Той обаче не е въоръжен.

И ми е любопитно защо.

— Адам?

Той вдига глава и замръзва. Примигва с вирнати вежди и отворени устни. Очите му пропътуват всеки сантиметър от тялото ми, спирайки да проучат по-подробно хамута, достигащ до гърдите ми, пистолетите, увиснали близо до талията ми.

Не казва и дума. Просто се взира в мен, докато накрая не извръща поглед, задъхан, сякаш е получил удар в стомаха. Прокарва ръка през косата си, притиска длан към челото си и измърморва, че ей сега ще се върне. После излиза от стаята.

Прилошава ми.

Кенджи се прокашля шумно. Поклаща глава и казва:

— Еха. Така де, кажи честно, да не искаш да получи инфаркт горкият?

— Какво?

Кенджи ме гледа, сякаш съм изтърсила най-голямата глупост на света.

— Като се появиш в тоя вид, все едно казваш: "О, Адам, погледни ме, виж колко съм неустоима в новия си костюм", пърхаш с мигли…

— Пърхам с мигли? — възпротивявам се аз. — Какви ги приказваш? Не пърхам с мигли! И това е същият костюм, с който ходя всеки ден…

Кенджи изсумтява. Свива рамене и заявява:

— Е, да, ама сега изглежда различно.

— Ти си побъркан.

— Просто казвам — продължава той, вдигайки ръце в драматичен жест на капитулация, — че ако бях на негово място, а ти беше моето момиче и се разкарваше в тоя вид, при положение че не мога да те докосна… — Той извръща поглед. Свива рамене. — Просто казвам, че хич не му завиждам на клетото копеле.

— Не знам какво да направя — прошепвам. — Не се мъча да го нараня…

— Ох, да му се не види. Забрави, че изобщо съм си отворил устата — махва с ръка той. — Сериозно. Не ми влиза в работата. — Стрелва ме с рязък поглед. — И не си въобразявай, че това беше покана да заизливаш най-съкровените си чувства пред мен.

Аз присвивам очи.

— Няма да ти казвам нищо за чувствата си.

— Хубаво. Защото не ме интересува.

— Имал ли си някога приятелка, Кенджи?

— Моля? — отвръща дълбоко засегнат той. — Да ти приличам на човек, който никога не е имал приятелка? Да си ме виждала случайно?

Врътвам очи.

— Забрави, че попитах.

— Не е за вярване, че току-що ми зададе подобен въпрос.

— Ти си този, който все разправя, че не искал да говори за чувства — изрепчвам се аз.

— Не — отвръща той. — Просто не искам да говорим за твоите чувства. — Сочи към мен. — За своите мога да ти говоря цял ден.

— Е, искаш ли тогава да обсъдим твоите чувства?

— Как пък не!

— Ама…

— Не.

— Хубаво. — Отмествам очи. Подръпвам каишките, стягащи гърба ми. — А за костюма си поне ще кажеш ли нещо? — Питам го аз.

— Как така "ще кажа ли нещо"? — свъсва вежди той. Плъзва ръце надолу по гладката материя. — Костюмът ми е върхът.

Едва сдържам усмивката си.

— Просто ми стана интересно защо си облечен така? Защо ти имаш костюм, а Адам — не.

Той свива рамене.

— На Адам не му е нужен. Всъщност това важи за повечето хора тук; всичко зависи от това каква дарба имаш. В моя случай например е страшно полезен. Невинаги го използвам, но когато мисията е сериозна, помага много. Ако ми се наложи например да се слея с околната среда — обяснява той, — е доста по-лесно да променя един-единствен цвят, черен в този случай; многото слоеве дрехи и многото парчета плат около тялото ми ме принуждават да вложа повече енергия, тъй като трябва да скрия повече елементи. Ако облеклото ми се състои само от една част с един цвят, съм много по-добър хамелеон. Освен това — добавя той, стягайки мускулите на ръцете си, — изглеждам убийствено секси в него.