Едва устисквам да не избухна в смях.
— Добре, но Адам? — питам аз. — На Адам не са му нужни нито костюм, нито пистолети? Не ми се струва редно.
— Имам пистолети — казва Адам, връщайки се в стаята. Очите му са съсредоточени в юмруците, които свива и разпуска пред себе си. — Просто не се виждат.
Не мога да откъсна поглед от него.
— Невидими пистолети, а? — подсмихва се Кенджи. — Много сладко. Май през такава фаза не съм минавал.
Адам впива гневен поглед в Кенджи.
— В момента съм въоръжен с девет различни оръжия. Искаш ли да избереш с кое да те гръмна? Или аз да избера?
— Майтап бе, Кент. Мамка му. Просто се майтапех…
— Така, така.
Всички се завъртаме по посока на гласа на Касъл.
Той оглежда трима ни.
— Готови ли сте?
— Да — отговарям аз.
Адам кимва.
— Да им разкатаем фамилиите — казва Кенджи.
— Последвайте ме — казва Касъл.
Трийсет и първа глава
Часът е 10:32.
Разполагаме с 1 час и 28 минути преди срещата с върховния главнокомандващ.
Планът е такъв:
Касъл и всички физически годни членове на Пункт Омега вече са заели позиция. Тръгнаха преди половин час. Крият се в изоставените сгради край мястото, посочено в посланието. Ще са в готовност за нападателна акция при сигнал от Касъл — а Касъл ще подаде такъв сигнал само ако сметне, че сме в опасност.
Тримата с Адам и Кенджи ще се придвижим пеша.
Кенджи и Адам познават нерегулираната от Възобновителите територия, тъй като по време на военната си служба е трябвало да са наясно достъпът до кои участъци земя е строго забранен. На никого не е позволено да навлиза в границите на някогашния ни свят. Необичайните алейки, страничните улички, старите ресторантчета и офис сгради са забранена територия.
Кенджи казва, че срещата ще се състои в едно от малкото оцелели предградия, твърди, че го познава добре. Като войник го изпращали на няколко мисии в същата зона, в рамките на всяка от които трябвало да пуска ненадписани пакети в изоставена пощенска кутия. Никой не му давал повече обяснения, а той не бил толкова глупав, че да разпитва.
Учудва го фактът, че някои от тези стари къщи са оцелели, особено предвид стриктната забрана на Възобновителите цивилен крак да стъпва в тези райони. Всъщност повечето жилищни квартали бяха унищожени веднага след преврата. Затова е изключителна рядкост да попаднеш на незасегната жилищна зона. Но ето че на бележката с прекалено стегнати главни букви бе написано:
УЛ. "СИКАМОР" 1542
Имаме среща с върховния главнокомандващ в нечий изоставен дом.
— Как е най-добре да постъпим според вас? Просто да позвъним на вратата? — Кенджи ни води към изхода от базата на Пункт Омега. Гледам право напред в смътната светлина на тунела, мъчейки се да отклоня вниманието си от 35-те кълвача в стомаха ми. — Какво ще кажете? Прекалено ли е? Да почукаме може би?
Опитвам да се засмея, но без особен ентусиазъм.
Адам не проронва и дума.
— Добре де, добре — казва Кенджи, преминавайки в сериозен режим. — Да преговорим плана: излизаме и веднага заставате от двете ми страни. Аз правя и трима ни невидими. Ясно?
Кимвам, като се старая да не поглеждам към Адам.
Това ще е едно от първите изпитания на способностите му, ще трябва да изключи собствената си дарба, докато е хванат за Кенджи. Не успее ли, ще отблъсне енергията на Кенджи, излагайки се на опасност.
— Кент — казва Кенджи, — разбираш какви са рисковете, нали? Ако не се справиш?
Адам кимва. Лицето му не трепва. Твърди, че се упражнява всеки ден, работи с Касъл, за да се научи да контролира способностите си. Твърди, че ще се справи.
През това време ме поглежда.
Чувствата ми изскачат от летящ самолет.
Дори не забелязвам, че сме наближили повърхността, когато Кенджи ни махва да го последваме нагоре по стълбата. Изкачвам се и в същото време се опитвам да разсъждавам, преговарям плана, по който работихме в малките часове на деня.