Пътят дотам е лесната част.
Проникването обаче е друго нещо.
Трябва да се преструваме, че идваме за размяна — заложниците би трябвало да са с върховния главнокомандващ, а аз би трябвало да се погрижа за освобождаването им. Би трябвало да направим размяна.
Мен за тях.
Но истината е, че нямаме никаква представа какво точно ще се случи. Не знаем например кой ще отвори вратата? Не знаем дали изобщо някой ще отвори вратата. Не знаем дали срещата е вътре в къщата, или пред нея. Освен това не знаем как ще реагират на придружителите ми и на импровизираната ни екипировка.
Не знаем дали няма да открият огън още като ни зърнат.
Именно тази част ме плаши. Не се тревожа толкова за себе си, колкото за Адам и Кенджи. Те са неочакваният обрат в плана. Елементът на изненадата. Те са или отклонението, подсигуряващо ни единственото преимущество, на което можем да разчитаме, или отклонението, подсигуряващо им по куршум в главата още в първия момент. А започвам да си мисля, че идеята беше много лоша.
Започвам да се питам дали не съм грешала. Дали това не е прекалено голям залък за мен.
Но вече няма връщане назад.
Трийсет и втора глава
— Изчакайте тук.
Кенджи ни казва да залегнем, а той самият надниква през малката вратичка. Вече е невидим, тялото му се слива с околната среда. Чакаме да ни каже дали е безопасно да излезем на повърхността.
Двамата с Адам сме абсолютно олицетворение на мълчанието.
Твърде притеснена съм да говоря.
Твърде притеснена да мисля.
Ще се справя, ще се справим, нямаме друг избор освен да се справим — само това си повтарям.
— Да вървим — гласът на Кенджи идва от горе. С Адам изкачваме последните стъпала на стълбата. Използваме един от резервните изходи на базата; по думите на Касъл за него знаят само 7 души. Вземаме колкото е възможно повече предпазни мерки.
С Адам успяваме да изпълзим изпод земята и незабавно усещам студа и как ръката на Кенджи обгръща кръста ми. Студ-студ-студ. Пронизва въздуха сякаш с 1000 тънки ножа, разсичайки кожите ни. Поглеждам към краката си и не виждам нищо друго, освен едва доловим отблясък на мястото, където би трябвало да са ботите ми. Размърдвам пръсти пред лицето си.
Нищо.
Оглеждам се наоколо.
Адам го няма и Кенджи го няма, с изключение на невидимата му ръка върху кръста ми.
Получи се. Адам успя. Толкова съм облекчена, че ми иде да запея.
— Чувате ли ме? — прошепвам аз, доволна, че никой не може да види усмивката ми.
— Аха.
— Да, тук съм — казва Адам.
— Браво, Кент — похвалва го Кенджи. — Знам, че не ти е лесно.
— Всичко е наред — казва Адам. — Добре съм. Да вървим.
— Дадено.
Движим се във верига.
Кенджи е между мен и Адам и всички сме хванати за ръце, докато Кенджи ни води през запустялата местност. Нямам представа къде се намираме и започвам да осъзнавам колко рядко имам такава информация. Този свят все още ми е толкова чужд, толкова нов. Фактът, че прекарах толкова време в изолация, докато планетата е рухвала, се оказва пагубен за ориентацията ми.
Колкото повече се отдалечаваме от базата, толкова повече се приближаваме до главното шосе и комплексите, разположени на около километър оттук. Вече виждам квадратните форми на стоманените им здания.
Кенджи спира рязко.
Не казва нищо.
— Защо спираш? — питам аз.
Кенджи ми изшътква.
— Чувате ли?
— Кое?
Адам вдишва напрегнато.
— Мамка му! Някой идва.
— Танк — пояснява Кенджи.
— Повече от един — добавя Адам.
— Тогава защо стоим тук…
— Чакай, Джулиет, задръж за секунда…
Тогава виждам за какво говорят. Цяло шествие от танкове по главния път. Преброявам 6.
Кенджи изстрелва поредица от ругатни под носа си.
— Какво има? — питам аз. — Какъв е проблемът?
— Имаше само една причина Уорнър да ни нареди да изкараме повече от два танка едновременно — обяснява Адам.
— Чакай малко…
— Готвят се за битка.
Аз ахвам.
— Досетил се е — обявява Кенджи. — Проклятие! Естествено, че се е досетил. Касъл беше прав. Знае, че водим подкрепления. Мамка му!
— Колко е часът, Кенджи?
— Имаме около четирийсет и пет минути.
— Тогава да вървим — казвам му. — Нямаме време да се тревожим какво ще се случи след това. Касъл е подготвен, очаква нещо такова. Ще се справим. Но ако не стигнем до онази къща навреме, Уинстън и Брендън, както и всички останали могат да умрат днес.