— Ние можем да умрем днес — натъртва той.
— Да — съгласявам се аз. — Това също.
Вече препускаме по улиците. Бързаме. Прелитаме през едно сечище към някакво подобие на цивилизация и тогава ги виждам за пръв път: жалките останки от една болезнено позната вселена. Малки квадратни къщички с малки квадратни дворчета, пълни с диви бурени, гниещи на вятъра. Мъртвата трева скърца под краката ни, заледена и отблъскващо твърда. Отброяваме къщите.
1542.
Трябва да е тази. Няма как да я пропусне човек.
Тя е единствената къща на цялата улица, която изглежда обитавана. Боята е прясна, чиста, с красив тюркоазен цвят. Малко стълбище води към предната веранда, където виждам 2 бели ратанови люлеещи се стола и огромен градински сандък, пълен с непознати ми яркосини цветя. Забелязвам гумена изтривалка, вятърни камбанки, окачени на една дървена греда, глинени саксии и малка лопатка, закътана в единия ъгъл. Всичко-всичко-всичко, което не можем да имаме вече.
Някой живее тук.
Не е възможно това място да съществува.
Влача Кенджи и Адам към къщата, обзета от силни емоции, почти забравила, че вече не ни е позволено да живеем в този стар, красив свят.
Някой ме дърпа назад.
— Не е това — казва Кенджи. — Улицата е друга. Мамка му! Улицата е друга… трябва да сме две улици по-надолу…
— Но тази къща… тя е… виж, Кенджи, някой живее вътре…
— Никой не живее вътре — казва той. — Някой вероятно се опитва да ни заблуди… даже съм готов да се обзаложа, че е тъпкана с експлозиви. Вероятно е капан за смелчаци, дръзнали да прекрачат границата на нерегулираната територия. Хайде — дръпва ръката ми отново, — трябва да побързаме. Имаме само седем минути!
Но въпреки че тичаме напред, аз съм обърнала поглед назад в очакване да зърна поне някаква следа от живот, как някой излиза да провери пощенската кутия, да види как някоя птица прелита наблизо.
И може би си въобразявам.
Може би полудявам.
Но мога да се закълна, че виждам как пердето на един от горните прозорци помръдва.
Трийсет и трета глава
90 секунди.
Истинската къща с номер 1542 на улица "Сикамор" е толкова порутена, колкото очаквах да е. Едва се държи права, покривът ѝ стене под тежестта на дългогодишната занемареност. Тримата с Адам и Кенджи се крием зад единия ѝ ъгъл, макар все още да сме невидими. Наоколо няма жив човек и цялата сграда изглежда пуста. Започвам да се питам дали всичко това не е било просто амбициозна шега.
75 секунди.
— Вие, момчета, оставате невидими — казвам на Кенджи и Адам. — Искам да си мисли, че съм дошла сама. Ще се намесите, ако нещо се обърка. Твърде вероятно е появата ви да осуети целия ни план за отрицателно време.
Двамата се смълчават за момент.
— По дяволите! Идеята си я бива — казва Кенджи. — Трябваше аз да се сетя.
Усмихвам се лекичко.
— Добре, пускам те.
— Ей… успех! — казва Кенджи с неочаквано ласкав глас. — Ще сме съвсем наблизо.
— Джулиет…
Гласът на Адам ме изненадва.
Той почти казва нещо, но като че ли размисля в последния момент. Прокашля се.
— Обещай, че ще се пазиш — прошепва.
— Обещавам — казвам на вятъра, борейки се с емоциите си. Не сега. Нямам време за това точно сега. Трябва да се концентрирам.
Затова си поемам дълбока глътка въздух.
Пристъпвам напред.
Пускам Кенджи.
Остават 10 секунди и се мъча да дишам нормално
9
и свиквам цялата си смелост
8
но истината е, че съм уплашена до смърт
7
и нямам представа какво ме очаква зад онази врата
6
и съм почти сигурна, че ще получа инфаркт
5
но вече няма връщане назад
4
защото вече я виждам
3
вратата е точно пред мен
2
остава само да почукам
1
но вратата се отваря преди това.
— О, чудесно — казва той. — Идвате точно навреме.
Трийсет и четвърта глава
— Приятно съм изненадан — казва той — да видя, че младежта още държи на ценност като точността. Толкова е дразнещо, когато хората губят времето ми.
Главата ми е пълна с липсващи копчета и парчета стъкло, със счупени връхчета на моливи. Кимам твърде бавно, мигам като идиот, неспособна да открия думите в устата си, или защото са се загубили, или защото никога не са съществували, или просто защото нямам никакво понятие какво да кажа.
Не знам какво съм очаквала.
Може би съм си въобразявала, че ще е стар и прегърбен и почти сляп. Дори ще има превръзка на едното око и ще ходи с бастун. Ще има изгнили зъби и нащърбена кожа, както и груба, олисяваща коса, и може би ще е кентавър, еднорог, стара вещица с островърха шапка, изобщо всичко-всичко-всичко друго, но не и това. Защото това е невъзможно. Неестествено. Толкова ми е трудно да го проумея, всичките ми очаквания са били грешни, безкрайно, невъобразимо, ужасно грешни.