Стоя пред мъж със съвършена, ослепителна красота.
И е мъж.
Сигурно е поне на 45 години, висок и силен, облечен в костюм, който му пасва така идеално, че почти ми се струва несправедливо. Косата му е гъста, гладка като лешникова паста, долната му челюст е с внушителна линия, чертите на лицето му са съвършено симетрични, скулите му са закалени от житейския опит и възрастта. Но очите му се открояват най-ярко. Очите му са най-прелестните неща, които някога съм виждала.
Имат цвят на аквамарин.
— Моля — казва той, удостоявайки ме с неотразима усмивка. — Заповядайте.
И тогава, точно в този момент всичко внезапно ми се избистря. Погледът му, стойката му, елегантното му, изтънчено поведение, фактът, че така лесно те кара да забравиш що за злодей е…
Този мъж.
Това е бащата на Уорнър.
Влизам в нещо като малка всекидневна. Вътре има вехти масивни дивани, подредени около миниатюрна масичка за кафе. Тапетът е пожълтял и се бели от старост. Къщата е пропита със странна миризма на плесен, по която съдя, че прозорците с напукани стъкла не са отваряни от години, а килимът под краката ми е тъмнозелен, стените са облицовани с ламперия, имитираща дърво, която изобщо не ми се нрави. Най-просто казано, къщата е грозна. Странно е да видя толкова поразително красив мъж в така неотговаряща на вида му обстановка.
— О, момент — казва той, — сетих се за нещо.
— Ка…
Вече е стиснал гърлото ми и ме е приковал към стената. Ръцете му са предвидливо облечени в чифт кожени ръкавици, готови да докоснат кожата ми, да прекъснат притока ми на кислород, да ме удушат, и съм уверена, че умирам, че такова е чувството да умреш… да останеш напълно парализиран, неподвижен от врата надолу. Опитвам да го одращя, да го ритна с последни сили, но накрая започвам да се предавам, да губя играта, заради собственото си безразсъдство, последните ми мисли ме хулят, задето съм такава глупачка, задето съм решила, че мога да постигна каквото и да било, докато не осъзнавам, че вече е свалил хамута ми, откраднал е пистолетите ми, прибрал ги е в джобовете си.
Тогава ме пуска.
Аз се свличам на пода.
Той ме кани да седна.
Аз поклащам глава, кашляйки с измъчени дробове, хриптейки в прашния, плесенясал въздух, дишайки на неестествени, ужасяващи пресекулки, докато цялото ми тяло се гърчи от болка. Тук съм от едва 2 минути, а вече ме е надвил. Трябва да измисля как да постъпя, как да се измъкна жива от тази ситуация. Сега не е моментът да се предавам.
Затварям очи за малко. Опитвам да прочистя дихателните си пътища, да намеря главата си… Когато най-сетне вдигам поглед, откривам, че вече се е настанил в един от столовете и ме гледа, сякаш му предоставям огромно развлечение.
Едва намирам гласа си.
— Къде са заложниците?
— Нищо им няма. — Този мъж, чието име не знам, махва безразлично с ръка. — Добре са. Сигурна ли си, че не искаш да поседнеш?
— Какво… — Пробвам да прочистя гърлото си и моментално съжалявам, а после се мъча да преглътна издайническите сълзи, прогарящи очите ми. — Какво искаш от мен?
Той се привежда напред в стола си. Сключва ръце.
— Знаеш ли, вече не съм напълно сигурен.
— Моля?
— Е, несъмнено си се досетила, че всичко това — той кимва към мен, към стаята — е просто фарс за заблуда на противника, нали? — Изпраща ми още една от искрящите си усмивки. — Несъмнено си осъзнала, че крайната ми цел беше да примамя хората ви на моя територия? Войниците ми чакат сигнал. Една думичка от устата ми, и ще издирят и елиминират всичките ти малки приятелчета, търпеливо скътани някъде наблизо, или по-точно в радиус от един километър.
Жесток страх ми махва за поздрав.
Той се позасмива.
— Ако смяташ, че не знам какво се случва в собствената ми земя, млада госпожичке, дълбоко се лъжеш. — Той поклаща глава. — Позволих на онези изроди да живеят свободно сред нас и грешката е изцяло моя. Причиняват ми прекалено много главоболия и настъпи моментът да ги отстраня.
— Аз съм една от онези изроди — заявявам му, мъчейки се да овладея трепета в гласа си. — Защо ме доведе тук, щом искаш единствено да ни отстраниш? Защо точно мен? Защо ме отдели от останалите?