— Права си. — Той кимва. Изправя се. Пъхва ръце в джобовете си. — Дойдох тук с цел: да изчистя кашата, която синът ми забърка, и най-накрая да сломя наивните амбицийки на група малоумни изчадия. Да залича всички ви от лицето на тая жалка земя. Обаче — казва той със сдържан смях — тъкмо докато изготвях плана си на действие, синчето ми дойде да ме моли да не те убивам. Само теб. — Той замълчава. Поглежда нагоре. — Буквално ми се молеше да те оставя жива. — Отново се засмива. — Беше толкова жалко, колкото и учудващо. Тогава, разбира се, реших, че трябва да те видя лично. — Казва той с усмивка, взирайки се в мен като омагьосан. — Трябва да се срещна с момичето, запленило моя син! Така си казах. Момичето, подтикнало го да загърби гордостта си, достойнството си, поне колкото да ми се примоли за услуга. — Пауза. — Можеш ли да предположиш — продължава той — кога синът ми ме е молил за услуга? — Той килва глава настрани, чака отговора ми.
Аз поклащам глава.
— Никога. — Той вдишва дълбоко. — Никога, нито веднъж за деветнайсет години не ме е молил за каквото и да било. Трудно е за вярване, нали? — Усмивката му е още по-широка, още по-сияйна. — Разбира се, поемам вината изцяло. Възпитах го правилно. Научих го да е напълно самоуверен, хладнокръвен, невъзпрепятстван от нуждите и желанията, пречупващи повечето мъже. Така че — представи си какво ми е било да чуя такива позорни, мекушави думи от устата му. — Той поклаща глава. — Е, естествено, възбуди любопитството ми. Трябваше да те видя лично. Трябваше да разбера какво толкова неповторимо е намерил в теб, че да допусне такова колосално отклонение от здравия разум. Макар че, откровено казано — продължава той, — не вярвах да се появиш. — Той изважда едната си ръка от джоба, за да жестикулира с нея, докато говори. — Е, определено се надявах да дойдеш. Но предполагах, че ако се престрашиш, поне ще си намериш ескорт, подкрепление. А ти взе че се появи с тая ластична смехория — той се изсмива на глас, — и то съвсем сама. — Изучава ме с поглед. — Изключително глупава постъпка. — Отсъжда накрая. — Но храбра. Това поне ми допада. Възхищавам се на храбростта. Както и да е, доведох те тук, за да дам урок на сина си. Имах абсолютното намерение да те убия. — Казва той, тръгвайки на бавна, кротка разходка из стаята. — И предпочитах да го направя така, че и той да види. Войната е хаотично събитие. — Добавя и махва с ръка. — Лесно е да забравиш кой как е умрял и кой кого е убил… и така нататък, и така нататък. Исках точно твоята смърт да е простичка и ясна, като посланието, което възнамерявах да предам чрез нея. Все пак не е полезно да се привързва така към каквото и да било. Мой дълг като негов баща е да сложа край на това безобразие.
Под езика ми се е заклещил камък колкото юмрук и не мога да го изплюя. Гади ми се, толкова ми се гади, ужасяващо много ми се гади. Този мъж е много, много по-зъл, отколкото някога бих могла да си представя.
Гласът ми е един тежък дъх, един напрегнат шепот.
— Защо тогава не ме убиеш?
Той се позамисля. После казва:
— Не знам. Просто нямах представа, че ще си чак толкова прелестна. Боя се, че синът ми не спомена колко си красива. А винаги е страшно трудно да убиеш красиво същество — въздъхва той. — Пък и ме изненада. Пристигна навреме. Сама. Готова си да се пожертваш, за да спасиш безполезните твари, достатъчно глупави, че да попаднат в ръцете ми.
Той вдишва рязко.
— Може пък да те задържим. Дори и ти да се окажеш безполезна, можем поне да те използваме за развлечение. — Той килва глава на една страна с умислено изражение.
— Макар че, ако те задържим, май ще трябва да дойдеш с мен в Капитола, понеже вече нямам нито капка вяра на сина си. Дадох му прекалено много шансове.
— Благодаря за предложението — казвам му аз, мъчейки се да не обръщам внимание на змиите, плуващи в кръвта ми, на черешовия сироп, стичащ се по шията ми, — но предпочитам да скоча от някоя скала.
Смехът му е като сто малки звънчета, ведър и откровен, и заразен.
— О, боже! — Усмивката му е ярка и топла, и поразително искрена. Той поклаща глава. Провиква се през рамо към другата стая, като че ли по посока на кухнята: — Синко, би ли дошъл тук, ако обичаш?
А в главата ми се върти само мисълта, че понякога умираме, понякога сме напът да избухнем, понякога сме на 2 метра под земята и търсим прозорче, когато някой полива с бензин косите ни и подпалва лицата ни.
Усещам как костите ми лумват в огън.
Уорнър е тук.
Трийсет и пета глава
Появява се през вратата директно срещу мен и изглежда точно както си го спомням. Златиста коса и перфектна кожа, и очи, твърде искрящи за бледия си смарагдов нюанс. Лицето му е пленително красиво, а сега осъзнавам, че го е наследил от баща си. В такива лица вече никой не вярва; линиите, ъглчетата им и плавната им симетрия са почти натрапчиви в съвършенството си. Никой не бива да си пожелава такова лице. То е предопределено за беди, за опасности, за прекомерно обезщетение заради безбожните си кражби от нищо неподозиращите невинни души.