Пресилено е.
Неестествено.
Черното, зеленото и златистото като че ли са неговите цветове. Катраненочерният му костюм пасва отлично на стройната му, мускулеста фигура; наситеният цвят е подчертан от снежнобялата риза под него и допълнен от елементарната черна вратовръзка, стегната около гърлото му. Стойката му е изправена, напета, уверена. Излъчва авторитет, дори с превързана ръка. Той е момче, възпитавано да бъде мъж, да заличи идеята за детството от представата си за живота. Устните му не дръзват да се усмихнат, челото му не се сбърчва в израз на смущение. Научен е да прикрива емоциите си, да крие мислите си от света и да не вярва на никого и нищо. Да взима каквото си пожелае на всяка цена. Всичко това си личи съвсем ясно.
Но в моите очи е различен.
Взира се в мен, обезоръжавайки ме, обезпокоявайки ме. Твърде тежък е погледът му, очите му са твърде дълбоки. Изражението му е твърде пълно с нещо, което не искам да си обясня. Гледа ме, сякаш съм успяла, сякаш съм го застреляла в сърцето и съм го надвила, сякаш съм го оставила да умре, след като ми е признал, че ме обича, а аз съм отказала да го повярвам. Дъхът ми
Вече виждам разликата в него. Виждам какво се е променило.
Дори не се опитва да скрие емоциите си от мен.
Дробовете ми са лъжци; преструват се, че не могат да се разгърнат, само и само да ми се надсмеят, а пръстите ми шават, мъчат се да избягат от затвора на костите ми, сякаш цели 17 години чакат да отлетят надалеч.
Бягай, съветват ме пръстите ми.
Дишай, съветвам се аз.
Уорнър е дете. Уорнър е нечий син. Уорнър е момче, неопознало още собствения си живот. Момче, чийто баща ще му даде житейски урок, убивайки единственото нещо, за което някога се е молил.
Уорнър е човешко същество, а това ме ужасява повече от всичко останало.
Върховният главнокомандващ започва да губи търпение.
— Седни — нарежда на сина си, махвайки към дивана, от който преди малко беше станал.
Уорнър не ми казва и дума.
Очите му са залепнали по лицето ми, тялото ми, хамута, пристегнат към торса ми; погледът му се задържа върху шията ми, върху следите от пръстите на баща му и виждам движението в гърлото му, мъката, с която преглъща гледката пред себе си, преди да се откъсне от транса и да влезе във всекидневната. Започвам да осъзнавам колко много прилича на баща си. Походката му, осанката му в костюм, педантичната му хигиена. Но въпреки това не се съмнявам, че презира мъжа, в чието пълно копие не успява и не успява да се превърне.
— И така, бих искал да знам — подхваща върховният — как точно съумя да се измъкнеш. — Поглежда ме в очите. — Внезапно ми стана интересно, а синът ми отказва да сподели тази подробност с мен.
Примигвам.
— Кажи — подканва ме той. — Как се измъкна?
Объркана съм.
— Първия или втория път?
— Два пъти! Успяла си да се измъкнеш два пъти! — Вече се залива от смях, плясвайки коляното си. — Невероятно. Кажи и за двата случая тогава. Как успя да се измъкнеш два пъти?
Чудя се защо ли увърта. Не разбирам защо му се приказва, когато толкова много хора очакват да се разрази война, и се надявам Адам и Кенджи, Касъл и всички останали да не са премръзнали до смърт навън. Но макар да нямам план, интуицията ми нашепва нещо. Нашепва ми, че заложниците са в кухнята. Затова решавам да поиграя игричката му поне за малко.
Казвам му, че първия път съм скочила от прозореца. Втория път съм простреляла Уорнър.
Върховният вече не се усмихва.
— Простреляла си го?
Надниквам към Уорнър и откривам, че очите му още са впити в лицето ми, устата му още няма намерение да помръдне. Не знам за какво си мисли и внезапно ме обзема такова любопитство, че решавам да го провокирам.
— Да — потвърждавам, отвръщайки на погледа на Уорнър. — Прострелях го. Със собствения му пистолет. — Челюстите му се напрягат внезапно, очите му се спускат към стиснатите в скута му ръце: изглежда така, сякаш е извадил куршума от плътта си със собствените си пръсти.