Върховният прокарва ръка през косата си, потрива брадичка. Прави ми впечатление, че за пръв път, откакто пристигнах, по лицето му се изписва неувереност и се чудя как е възможно да няма никакво понятие как съм избягала.
Питам се какво ли обяснение му е дал Уорнър за куршума в ръката си.
— Как се казваш? — питам, преди да съм успяла да се въздържа, улавяйки думите си със секунда закъснение. Не бива да задавам глупави въпроси, но ми писна да го възприемам като "върховния", сякаш е някаква недосегаема персона.
Бащата на Уорнър ме поглежда с високо вирнати вежди.
— Аз ли?
Кимвам.
— Можеш да ми викаш върховен главнокомандващ Андерсън — казва той все още объркан. — Какво значение има?
— Андерсън? Но нали фамилията ти е Уорнър? — Щеше ми се да науча малкото му име, за да не се обръщам към него като към онзи Уорнър, когото вече познавам твърде добре.
Андерсън вдишва силно и праща отвратен поглед към сина си.
— Не. Не е — отговаря той. — Синът ми сметна за разумно да използва фамилията на майка си, глупост, която е точно в негов стил. Грешката — продължава той с почти церемониален тон, — която допуска отново и отново, а именно, че позволява на чувствата си да попречат на дълга му, е просто жалка — обявява злобно той. — Поради която причина, скъпа моя, колкото и да ми се иска да те оставя жива, се боя, че си голяма пречка в живота му. Не мога да му позволя да защитава човек, опитал се да го убие. — Той клати глава. — Не е за вярване, че изобщо ми се налага да водя такъв разговор. Какво разочарование се оказва собственият ми син.
Андерсън бръква в джоба си, изважда пистолет, насочва го в челото ми.
Размисля.
— Писна ми да ти оправям кашите — озъбва се на Уорнър, сграбчва го за ръката и го издърпва от дивана. Избутва сина си пред мен и слага пистолета в здравата му ръка.
— Застреляй я — казва му. — Застреляй я веднага.
Трийсет и шеста глава
Погледът на Уорнър е сключен с моя.
Гледа ме с раздирани от чувства очи, а аз вече не знам дали го познавам. Не знам дали го разбирам, не знам какво ще направи, когато вдигне оръжието със силната си, стабилна ръка и го насочи право в лицето ми.
— Побързай — казва Андерсън. — Колкото по-скоро свършиш тази работа, толкова по-скоро ще продължиш напред с живота си. Хайде, действай…
Но Уорнър килва глава настрани. Обръща се.
Насочва пистолета към баща си.
Аз ахвам на глас.
Андерсън изглежда отегчен, раздразнен, ядосан. Прокарва нервно ръка през лицето си, после изважда още един пистолет — втория ми пистолет — от джоба си. Сцената е смайваща.
Баща и син, готови да се убият един друг.
— Насочи пистолета в правилната посока, Ейрън. Това е абсурдно.
Ейрън.
Едва не прихвам в смях сред цялата тази лудост.
Малкото име на Уорнър е Ейрън.
— Нямам никаква причина да я убивам — казва
— Хубаво. — Андерсън отново се прицелва в главата ми. — Тогава аз ще го направя.
— Застреляй я — казва Уорнър — и ще пръсна черепа ти.
Попаднала съм в смъртоносен триъгълник. Уорнър е насочил пистолет към баща си, баща му е насочил пистолет към мен. Аз съм единствената невъоръжена тук и не знам какво да правя.
Помръдна ли, мъртва съм. Не помръдна ли, мъртва съм.
Андерсън се усмихва.
— Колко очарователно — казва той. По лицето му е изписана непринудена, ленива усмивка, ръката му държи пистолета с измамна небрежност. — И защо, момчето ми? Кара те да се чувстваш смел може би? — Пауза. — Кара те да се чувстваш силен?
Уорнър не отговаря.
— Иска ти се заради нея да си по-добър човек? — изкикотва се баща му. — Напълнила е главата ти с мечти за бъдещето, нали? — По-силен смях. — Загубил си ума си — казва той — по една глупава хлапачка, твърде страхлива да се защити дори когато дулото на пистолета е насочено право в лицето ѝ. Това — продължава той, тиквайки пистолета към мен, — е празноглавото момиченце, в което си се влюбил. — От гърлото му се изтръгва кратка, шумна въздишка. — Защо ли изобщо се учудвам?
Ново напрежение в дъха му. Ново напрежение в ръката, държаща пистолета. Това са единствените знаци, че Уорнър е смътно повлиян от думите на баща си.
— Колко пъти — пита Андерсън — си заплашвал да ме убиеш? Колко пъти съм се будил посред нощ, откривайки те с пистолет до леглото ми дори като малко момченце? — Той килва глава. — Десет пъти? Петнайсет? Да си призная, загубил съм бройката. — Впил е поглед в Уорнър. И отново се усмихва. — А колко пъти — казва със значително по-висок глас — си успял да го доведеш докрай? Колко пъти ме застреля? Колко пъти избухваше в сълзи и се извиняваше, и се вкопчваше в мен като някое малоумно…