— Аха — отговаря накрая и отхапва от храната си.
Адам вдишва дълбоко. Избутва нагоре дългите ръкави на тениската си и изучава с поглед концентричните кръгове, татуирани по ръцете му, военни спомени от някогашния му живот.
— Но защо? — Джеймс се обръща към Кенджи.
— Защо какво, хлапе?
— Защо не го уби? Защо само си го прострелял в краката? Нали уж каза, че бил най-лошият? Причината за всичките ни проблеми?
Кенджи се умълчава за момент. Стиснал е лъжицата си и рови с нея из храната. Накрая я оставя. Махва на Джеймс да дойде на нашата пейка. Аз се плъзвам настрани, за да му направя място.
— Ела тук — казва на Джеймс и го притиска плътно до дясната страна на тялото си. Джеймс прегръща Кенджи през кръста, а той спуска ръка и разрошва косата му.
Нямах представа, че са станали толкова близки.
Все забравям, че тримата са съквартиранти.
— Така. Готов ли си за един урок? — казва Кенджи на Джеймс.
Малкият кимва.
— Слушай сега: Касъл винаги ни учи, че не можем просто да отрежем главата, нали разбираш? — Той се поколебава, събира мислите си. — Убиваме главатаря на лошите и какво? Какво ще постигнем?
— Мир по света — отговаря Джеймс.
— Грешка. Масов хаос. — Кенджи поклаща глава. Потрива върха на носа си. — А хаосът е много по-труден за побеждаване.
— Ами тогава как да победим?
— Хм — казва Кенджи. — Там е въпросът. Можем да отстраним водача на вражеските сили чак когато сме готови за пълен преврат, когато вече имаме нов водач, който да заеме мястото на стария. Народът се нуждае от някого, който да го сплотява, нали така? А ние още нямаме готовност. — Той вдига рамене. — Това трябваше да е атака срещу Уорнър; него ако бяхме отстранили, нямаше да е фатално. Но свалим ли Андерсън, навличаме си тотална анархия из цялата страна. А анархията дава шанс на друг, на някой още по-лош, който да поеме контрола преди нас.
Джеймс казва нещо в отговор, но не го чувам.
Адам се взира в мен.
Втренчва се в мен, без да го прикрива. Не извръща поглед. Не казва нито дума. Погледът му пътува от очите ми към устата ми, задържа се върху устните ми твърде дълго. Накрая го отмества, но само след секунда очите му отново се впиват в моите. По-дълбоко. По-гладно.
Сърцето започва да ме боли.
Наблюдавам напрегнатото движение на гърлото му. Вълнението на гърдите му. Стегнатата му челюст и съвършено неподвижната стойка на тялото му. Не казва нищо, нищичко.
— Тарикат такъв. — Кенджи се киска и клати глава в отговор на нещо, казано от Джеймс. — Много добре знаеш, че нямах това предвид. Както и да е — въздъхва той, — още не сме готови да се справим с такъв калибър безредие. Ще отстраним Андерсън чак когато имаме готовност да поемем властта. Това е единственият правилен подход.
Адам става рязко. Избутва недокоснатата си купа с храна и се прокашля. Поглежда към Кенджи.
— Значи, затова не си го очистил, когато имаше шанса.
Кенджи се почесва неловко по тила.
— Виж какво, човече, ако имах някаква представа, че…
— Забрави — прекъсва го Адам. — Направил си ми услуга.
— Какво искаш да кажеш? — пита Кенджи. — Ей… накъде тръгна…
Но Адам вече се е отдалечил.
Четирийсет и седма глава
Тръгвам след него.
Адам излиза от трапезарията и поема по празния коридор, а аз го следвам, макар и да знам, че не бива. Знам, че не бива да говоря с него, не бива да поощрявам чувствата си към него, но се тревожа. Безпомощна съм срещу тревогата. Той се затваря в себе си, загубва се в свят, до който нямам достъп, а дори нямам право да го обвинявам за това. Мога само да гадая какво преживява в момента. Скорошните разкрития биха довели по-слаб човек до пълна лудост. И въпреки че напоследък успяваме да работим заедно, в подобни напрегнати ситуации не ни остава почти никакво време за личните ни грижи.
А аз трябва да знам дали е добре.
Не мога просто да спра да се интересувам от него.
— Адам?
Гласът ми го спира. Гръбнакът му видимо се сковава от изненада. Той се обръща и наблюдавам как по лицето му само за няколко секунди се изреждат надежда, недоумение, тревога.
— Какво има? — пита ме той. — Всичко наред ли е?
И за отрицателно време вече е пред мен, цялото му почти двуметрово тяло, и аз се давя в спомени и чувства, които дори не съм опитала да забравя. Мъча се да се сетя за какво исках да говоря с него. Защо изобщо му казах, че не можем да бъдем заедно. Защо ми е да се лишавам от възможността да прекарам дори 5 секунди в обятията му, а той изрича името ми и казва: