Забила съм поглед в тепихите, сякаш са най-невероятното нещо, което съм виждала в живота си.
— О, госпожице Ферърс — казва Касъл, — не ви завиждам. Чак сега осъзнавам защо настоящата ситуация ви поражда неудобство.
Иска ми се да му кажа: да, нямаш представа, Касъл. Нямаш представа, защото дори не си наясно с цялата история. Не знаеш, че са братя, братя, които се ненавиждат един друг, братя, които май си приличат само по едно-единствено нещо… и това е желанието да убият собствения си баща.
Но не му издавам нито един от тези факти. Не казвам нито дума.
Седя на тепиха с отпусната в ръцете си глава и се питам какво ли още може да се обърка. Питам се колко ли още грешки ще трябва да допусна, преди всичко да си дойде на мястото.
Ако изобщо е писано да стане.
Петдесета глава
Чувствам се толкова унизена.
Цяла нощ мисля за случилото се и тази сутрин стигнах до едно заключение. Уорнър беше споделил с Касъл нарочно. Защото си играе игрички с мен, защото не се е променил, защото още цели да ме подчини на волята си. Още се опитва да ме превърне в свой проект и да ме нарани.
Няма да го позволя.
Няма да позволя на Уорнър да ме лъже, да манипулира чувствата ми, за да постигне целта си. Не е за вярване, че ми дожаля за него, че изпитах слабост заради него, когато видях как го обижда баща му, че повярвах на думите му за дневника ми. Каква наивна глупачка съм само.
Колко безразсъдно от моя страна да реша, че всъщност е способен на човешки емоции.
Казах на Касъл, че сега, когато знае, че Уорнър може да ме докосва, май е най-разумно да даде задачата ми на друг; вече е опасно. Той обаче се смя, смя, смя и накрая каза:
— О, госпожице Ферърс, напълно, напълно убеден съм, че можете да се защитавате. Даже бих казал, че сте по-способна на това от всички нас. Пък и — добави той — създалата се ситуация е идеална. Ако наистина е влюбен във вас, навярно ще намерите начин да обърнете увлечението му в наша полза. Нужна ни е помощта ви. — Каза ми той, отново придобил сериозен тон. — Ще имаме голяма необходимост от всякаква помощ, а в момента вие сте единственият човек, който може да ни набави необходимите отговори. Моля ви. — Продължи той. — Опитайте да извлечете някаква информация. Каквато и да е. Животът на Уинстън и Брендън зависи от това.
Прав е.
Затова измествам настрана личните си съображения, тъй като Уинстън и Брендън страдат някъде и трябва да ги намерим. Ще направя всичко по силите си да им помогна.
Тоест ще трябва отново да говоря с Уорнър.
Ще трябва да се отнеса с него като със затворник, какъвто той е. Край на страничните разговори. Няма да му позволя отново да ме подведе. И отново, и отново, и отново. Този път ще подходя по-разумно. По-трезво.
И си искам тефтерчето обратно.
Стражите отключват стаята му и аз влетявам вътре с маршова стъпка, затварям вратата след себе си и тъкмо се каня да подхвана предварително подготвената си реч, когато замръзвам намясто.
Не знам какво бях очаквала.
Навярно предполагах, че ще го спипам да дълбае дупка в стената или да крои планове за изтреблението на всички от Пункт Омега, или не знам не знам не знам… знам само как да се боря с гневен нападател, с нагло същество, с арогантно чудовище, но не знам как да подходя към това.
Той спи.
Някой му е донесъл дюшек, елементарен правоъгълник със средно качество, тънък и износен, но все пак по-удобен от земята, и той лежи на него само по чифт черни боксерки.
Дрехите му са на пода.
Панталоните му, ризата му, чорапите му са леко влажни, намачкани, видимо прани на ръка и разпънати да съхнат; палтото му е старателно сгънато и поставено върху кубинките му, а ръкавиците му лежат една до друга върху палтото.
Не е помръднал и със сантиметър, откакто влязох в стаята.
Спи на една страна с гръб към стената, лявата му ръка е пъхната под лицето му, дясната лежи до тялото му —