Как ми се иска сърцето ми просто да замълчи, замълчи, замълчи, замълчи.
— Всеки божи ден съжалявам — продължава той с думи, по-тихи от шепот. — Съжалявам, задето вярвах на чутото за теб. И задето те нараних, мислейки, че ти помагам. Не мога да се извиня за това, което съм. — Казва той. — С тази част от мен вече е свършено; съсипана е. Отдавна загубих всякаква надежда за себе си. Но съжалявам, че не те разбирах. Единствената ми цел беше да те направя по-силна. Исках да използваш гнева си като инструмент, като оръжие, с което да овладееш силата в себе си, исках да си достатъчно могъща, за да се изправиш срещу света. Провокирах те умишлено. — Казва. — Тласнах те твърде далеч, твърде безмилостно, ужасих те, отвратих те с действията си… и всичко това умишлено. Защото така съм научен да преживявам грозната страна на този свят. Така съм научен да се боря. Исках да науча и теб. Знаех, че си способна да постигнеш много, много повече. Виждах величието в теб.
Той ме поглежда. Впива поглед надълбоко в мен.
— Ще постигнеш велики неща — казва. — Винаги съм го знаел. Май просто исках да съм част от това.
Опитвам се. Наистина се опитвам да си спомня защо трябваше да го мразя, опитвам се да си спомня всичките му ужасяващи постъпки. Но страдам, защото разбирам отлично какво е да страдаш. Да действаш неосъзнато. Да правиш неща, които смяташ за редни, защото никой не те е научил какво е нередно.
Защото е толкова трудно да проявяваш доброта към света, когато той ти отвръща само с омраза.
Защото е толкова трудно да видиш хубавата страна на нещата, когато живееш потопен в страх.
Иска ми се да му кажа нещо. Нещо проникновено и смислено, и незабравимо, но той като че ли ме разбира. Праща ми странна, плаха усмивка, която не засяга очите му, но изрича толкова много.
После…
— Кажи на хората си — проронва той — да се подготвят за война. Освен ако плановете му не са се променили, вдругиден баща ми ще разпореди атака над цивилните граждани и ще настане същинска касапница. Но това ще е и единствената ви възможност да спасите заложниците. Държат ги на някой от ниските етажи на щабквартирата на Сектор 45. Опасявам се, че не мога да ти кажа друго.
— Откъде…
— Знам защо си тук, скъпа. Не съм глупак. Знам защо си принудена да прекарваш толкова време с мен.
— Но защо ми даваш тази информация по собствена воля? — питам го. — За какво ти е да ни помагаш?
В очите му проблясва нещо различно, но не се задържа там достатъчно дълго, че да го разтълкувам. И макар изражението му да е умишлено безизразно, нещо в пространството помежду ни сякаш се е променило внезапно. Усещам нов заряд.
— Върви — казва ми със сбърчени вежди. — Трябва веднага да ги предупредиш.
Петдесет и трета глава
С Адам и Кенджи сме се преселили в кабинета на Касъл и четиримата се опитваме да стигнем до подходяща стратегия.
Снощи се втурнах право към Кенджи, който после ме отведе до Касъл, за да му предам думите на Уорнър. Касъл беше и облекчен, и ужасен, и ми се струва, че още не е преглътнал информацията.
Каза ми, че щял да се срещне с Уорнър на сутринта, за да опита да изкопчи още сведения (което не се получи), и помоли трима ни с Кенджи и Адам да дойдем в кабинета му по обяд.
Сега всички сме натъпкани в тясното пространство с още 7 души. Повечето лица в стаята са ми познати от експедицията до складовете на Възобновителите, значи, тези хора са важна, неделима част от движението. Което ме кара да се замисля кога ли станах една от ключовите фигури на Пункт Омега.
Не мога да не се почувствам поне малко горда. Поне малко развълнувана от факта, че Касъл ми има доверие. Че допринасям за общата кауза.
Кара ме да се замисля и колко съм се променила за толкова кратко време. Колко различен е животът ми сега, колко по-силна и колко по-слаба се чувствам. Кара ме да се замисля дали всичко щеше да се получи другояче, ако с Адам бяхме намерили начин да останем заедно. Дали изобщо щях да престъпя границата на сигурността, която внасяше в живота ми.
Замислям се за много неща.
Но когато вдигам поглед и го хващам да се взира в мен, мислите ми се разсейват; и ми остава само болката от липсата му до мен. Само желанието да не извръща поглед веднага щом срещне моя.
Това беше злочестият ми избор. Сама си навлякох мъката.
Касъл седи на стола си, опрял лакти върху бюрото, отпуснал брадичка в сключените си ръце. Веждите му са свъсени, устните — стиснати, очите му са съсредоточени в листовете пред него.
Не е казал и дума от 5 минути.
Накрая вдига поглед. Отправя го към Кенджи, който седи точно пред него, между мен и Адам.