— Как смяташ? — пита го. — Нападение или отбрана?
— Партизанска война — отсича Кенджи без колебание. — Нищо друго.
Касъл вдишва дълбоко.
— Да — отвръща. — И аз така мисля.
— Трябва да се разделим — казва Кенджи. — Вие ли ще ни разпределите на групи, или аз да се заема?
— Аз ще направя първоначалното групиране. После ще изслушам предложенията ти за промени, ако има такива.
Кенджи кимва.
— Идеално. Що се отнася до оръжията…
— Аз ще се заема — казва Адам. — Ще се уверя, че всички са почистени, заредени и готови за употреба. Вече съм запознат с въоръжението ни.
Което ме изненадва.
— Хубаво. Отлично. Едната група ще опита да се промъкне в базата им и да открие Уинстън и Брендън; всички останали ще се разпръснат из комплексите. Мисията ни е проста: да спасим колкото може повече цивилни. Ще елиминираме само толкова вражески войници, колкото се налага. Не воюваме срещу хората, а срещу водачите им. Не го забравяйте. Кенджи — казва той, — бих искал да ти поверя групите, които ще се пръснат из комплексите. Съгласен ли си?
Кенджи кимва.
— Аз самият ще поведа групата, която ще проникне в базата — казва Касъл. — Не се съмнявам, че двамата с господин Кент лесно ще се промъкнете в Сектор 45, но държа да не се отделяте от госпожица Ферърс; тримата сте добра комбина и уменията ви ще са ни от полза на вражеска територия. Така — казва той, разстилайки листовете пред себе си, — проучвам тези скици цяла но…
Някой блъска по стъклото на вратата.
Сравнително млад мъж, когото не съм виждала досега, с лъснали светлокафяви очи и коса, подстригана толкова късо, че дори не мога да различа цвета ѝ. Веждите му са свъсени, челото му е сбърчено, напрегнато.
— Сър! — крещи той и осъзнавам, че крещи от доста време, но гласът му е заглушен, и чак тогава ми просветва, че стаята навярно е шумоизолирана, макар и не напълно.
Кенджи скача от стола си, отваря вратата.
— Сър! — Мъжът е задъхан. Личи си, че е бягал дотук. — Сър, моля ви…
— Самюел? — Касъл става, заобикаля бюрото и се спуска да сграбчи раменете на младежа, мъчейки се да привлече погледа му. — Какво има… какво е станало?
— Сър! — повтаря Самюел, този път по-нормално, почти овладял дишането си. — Имаме… неприятности.
— Казвай всичко, моментът не е подходящ за заобикалки…
— Отгоре всичко е наред, сър, просто… — Той стрелва очи в моя посока за част от секундата. — Гостът ни… той… отказва да съдейства, сър, и… създава трудности на стражите…
— Какви трудности? — Очите на Касъл представляват две цепки.
Самюел понижава гласа си.
— Успя да изкриви вратата, сър. Успя да изкриви стоманената врата, сър, и заплашва стражите, а те започват да се тревожат…
— Джулиет.
Не.
— Нужна ми е помощта ти — казва Касъл, без да ме поглежда. — Знам, че няма да ти е приятно, но ти си единственият човек тук, който би послушал, а не можем да си позволим подобни усложнения точно в момента. — Гласът му е толкова тънък, толкова обтегнат, че очаквам всеки момент да пресекне. — Моля те, направи всичко по силите си да овладееш ситуацията, а когато сметнеш, че е безопасно да пуснем някое от момичетата в стаята му, ще намерим начин да го упоим, за да няма пострадали.
Очите ми отскачат към Адам почти неволно. Той не изглежда доволен.
— Джулиет. — Челюстите на Касъл се стягат. — Моля те. Върви.
Кимвам. Обръщам се към вратата.
— Подготвяйте се — казва Касъл, докато излизам, снижавайки гласа си още повече за следващите думи. — Освен ако Уорнър не ни е подвел, върховният главнокомандващ ще започне изтребването на невъоръжени цивилни още утре, а нямаме време да гадаем дали информацията му е вярна. Тръгваме призори.
Петдесет и четвърта глава
Стражите ме пускат в стаята на Уорнър, без да отронят и дума.
Очите ми се стрелкат из почти изпразненото от мебели помещение, сърцето ми тупти лудо, юмруците ми са стиснати, кръвта ми препуска-препуска-препуска из вените. Нещо не е наред. Случило се е нещо. Уорнър си беше съвсем добре, когато го оставих снощи, и не мога да си представя какво би го подтикнало да обезумее така, но съм уплашена.
Някой му е донесъл стол. Сега вече ми става ясно как е успял да изкриви стоманената врата. Не е трябвало да му дават стол.
Уорнър седи в него с гръб към мен. От мястото си виждам само главата му.
— Върна се — казва той.
— Разбира се, че ще се върна — казвам му, пристъпвайки към него. — Какво има? Станало ли е нещо?