Но с времето в мисленето на Чапек настъпват съществени промени. В разказа „За петте хляба“, писан в края на живота му (1937 година), той разтваря широко очите си за света и вижда, че са празни приказките за истина и справедливост в едно общество, където властвуват личните интереси и интересите на „съсловието“ (респективно класата). Така стигаме до шедьоврите на тази книга — „Наказанието на Прометей“, „Александър Македонски“, „Смъртта на Архимед“. Какво е характерно за тези разкази? Преди всичко силното им осъвременяване, дори актуализиране. Първият „апокриф“ е великолепна карикатура на буржоазното „правосъдие“. Развенчавайки мита около Александър Македонски, Чапек с присъщата му проницателност на голям художник изважда на показ цялата мерзка и несъстоятелна аргументация, с която си служат завоевателите, когато оправдават действията си. Това е разказ, писан в навечерието на Мюнхенското предателство, и кого точно има предвид Чапек в него, не е никак трудно да се отгатне. Още по-осезателни са тези алюзии за „великия райх“ в третия разказ — „Смъртта на Архимед“. Но каква прозорливост се крие в думите на Архимед, казани по повод предложението на щабния стотник Луций да завладява заедно с римляните света: "Хм, да завладявам света… Не се сърди, но тук аз имам нещо много по-важно. Знаеш ли, нещо трайно. Нещо, което ще остане…"
Както Архимед надживя римляните, които го убиха, така и Чапек, чиято смърт бе ускорена от угрозата на фашисткото нахлуване в Чехословакия, надживя хитлеризма. Макар и непълна, аналогията е показателна.
Две думи за превода на тази книга: рядко сполучлив. Светомир Иванчев е потърсил в българския език такива лексикални „гнезда“ и синтактически обрати, така умело е употребил всички присъщи на оригинала стилистични пластове (библейски, книжен, разговорен — в техния чист вид или смесени), че „Книга апокрифи“ е намерила в нашия език своето адекватно претворяване.
25. XII. 1967 г.
Григор Ленков