Вал Макдърмид
Разплата
Тони Хил и Карол Джордан #7
На господин Дейвид — задето ми напомни какво удоволствие е всичко това, задето освежи идеите ми и прояви вярата си.
Благодарности
Това е моят двайсет и пети роман. И все още ми се налага да обикалям насам–натам и да се допитвам до хората, за да стане всичко както трябва. Както обикновено, сред хората, чиито съвети съм ползвала, има такива, които предпочитат да останат анонимни. Склонността им да споделят натрупания опит винаги ме е впечатлявана и аз съм им благодарна, задето ме допускат в своите светове.
Каролин Райън щедро ми позволи да ползвам контактите и; благодаря също така на нея и на Пол, задето приемаха примирено моите безкофеинови разходки. Онова, което научих от професор Сю Блак и доктор Гуен Адсхед за психическите аномалии, звучеше много по-смислено от всичко друго, което съм чувала досега.
Аз само пиша книгите. Съществува една малка армия от верни хора, които помагат, за да се озоват те в ръцете на читателите. Както винаги, благодаря на всички от „Грегъри енд Къмпани“; на екипа от мои помощници в издателство „Литъл, Браун“; на несравнимата Ан О‘Брайън и на Каролайн Браун, която би могла да накара дори влаковете да се движат по разписание, стига да си го постави за цел.
И накрая, благодаря на приятелите си и на моето семейство — тяхната обич е единственото, от което всъщност се нуждая. Особено на Кечи и Камерън, най-добрите спътници в живота, за които може да мечтае една жена.
Немезида е куца; но пък ръстът й е гигантски, като на богиня; и понякога, още преди да е извадила меча си от ножницата, тя протяга дългата си лява ръка и сграбчва жертвата си. Тази огромна ръка е невидима, но жертвата тръпне в жестоката и хватка.
Джордж Елиът,
„Сцени от живота на свещениците“
1.
Бягството беше като магия, като трик на илюзионист. Тайната се криеше в отклоняването на вниманието. Някои измъквания се осъществяваха благодарение на създадена илюзия в резултат на старателно планиране; други пък бяха истински върховни проявления на сила, смелост и гъвкавост — физически и умствени; трети бяха смесица от първите два варианта. Но каквито и да бяха методите, елементът на отклоняване на вниманието винаги играеше ключова роля. А що се отнася до отклоняване на вниманието, той нямаше равен.
Най-хубава беше онази заблуда, която наблюдателят дори не осъзнаваше. За да я постигнеш, беше необходимо да удържиш отклоняването на вниманието в диапазона на обичайното.
В определени обстановки това се удаваше по-трудно, отколкото в други. Да вземем например някой офис, в който всичко се движи като часовников механизъм. На такова място би било трудно да замаскираш опита за отклоняване на вниманието, защото всяко нещо извън нормалния ход на събитията би се откроило и би се запечатало в съзнанието на хората. Но в затвора винаги съществуват толкова много предсказуеми променливи величини — психически нестабилни индивиди; сложни силови структури; дребни спорове, които могат да станат взривоопасни в рамките на минути; както и натрупваното съзнание за безсилие, което всеки миг може да се спука като назрял цирей. Почти всичко може да предизвика сътресение във всеки произволен момент, и кой би могъл да каже дали събитието е било предварително планирано или е просто един от стотиците дребни проблеми, постоянно излизащи извън контрол на това място? Самото съществувание на тези променливи величини беше източник на безпокойство за някои хора. Но не и за него. За него всеки алтернативен сценарий осигуряваше нови възможности, нов потенциал, подлежащ на преценка, докато най-сетне попаднеше на съвършеното съчетание от обстоятелства и характери.
Беше обмислил възможна инсценировка. Да плати на няколко от момчетата, за да предизвикат сбиване в това крило. Но този вариант имаше много отрицателни страни. От една страна, колкото повече хора знаеха за плановете му, толкова повече възможности за предателство възникваха. От друга страна, повечето от затворниците бяха тук, тъй като предишните им опити да заблудят някого се бяха провалили катастрофално. Следователно те не бяха най-подходящите хора, на които би могъл да разчита да изпълнят убедително ролите си. И, разбира се, човек никога не биваше да изключва намесата на обикновената глупост. Така че инсценировката отпадаше.
Независимо от това, добрата страна на затворническия живот се изразяваше в многобройните възможности за упражняване на въздействие. Лишените от свобода бяха постоянна жертва на страхове, свързани с онова, което може би се случваше извън стените на затвора. Те имаха любовници, деца и родители, изложени на опасността от насилие или на различни изкушения. Достатъчна бе дори само заплахата от тези неща.