Ванс се ухили доволно. Натъпка още вестници между дървената решетка и стъблата на растенията, подпали и тях и изчака, за да се убеди, че пламъкът ще тръгне нагоре. Накрая запали и кабинета, наслаждавайки се на начина, по който пламъците пълзяха по пода, следвайки формата на бензиновите локви.
Би останал с удоволствие още малко, но това би било опасно. Щеше да се върне в мотела и да наблюдава с помощта на камерите как огънят поглъща всичко. Сега нямаше намерение да се обажда в полицията. Не искаше да рискува пожарната да пристигне прекалено рано — а някой рано или късно така или иначе щеше да забележи огъня. Вероятно нямаше да е скоро — откъм задната страна на къщата нямаше съседи, но това устройваше Ванс. Нищо по-малко от пълно унищожение не би го задоволило.
Той се упъти с бодри крачки към колата, подкара я и излезе полека от алеята, която водеше към къщата на Тони Хил.
След като за втори път в рамките на половин час едва не пропусна отклонение, Карол си призна с известно закъснение, че вероятно не бе редно да шофира. Но нямаше друг избор. Тази новина бе длъжна да занесе именно тя. Не биваше да остави родителите си да научават за станалото от непознат човек. Отговорността беше нейна във всеки смисъл на думата и тя бе длъжна да я поеме. Отби се от магистралата в следващата зона за отдих и си поръча горещ шоколад и мъфин с боровинки, с надеждата, че вдигнеше ли нивото на кръвната си захар, щеше да успее да се пребори със състоянието на шок, от което все още не се беше изтръгнала.
Разбъркваше неспирно напитката, неспособна да си припомни дали някога през живота си се е чувствала толкова зле. След изнасилването, когато беше убедена, че никога вече не би могла да работи в полицията, мислеше, че не е възможно да се чувства по-ужасно. Но това сега беше много по-лошо. Навремето тя взе решение да заличи щетите, които й бяха нанесени. Този път можеше да си бъде решителна, колкото си иска — но това нямаше да й помогне да върне брат си и приятелката му сред живите.
Карол никога не бе изпитвала нужда от широк приятелски кръг. Винаги се бе чувствала добре с малкия брой свои близки, шепа хора, на които можеше да се довери в истински важни случаи. Майкъл открай време бе един от тези близки хора; тъй като разликата им беше само две години, те бяха развили близост, каквато невинаги се наблюдава между децата в едно семейство. Когато той се събра с Луси, Карол се бе опасявала, че ще изгуби възможността да споделя веднага и открито всичко с него, каквато бе имала дотогава. Първоначално наистина имаше някои проблеми. Между криминалист с висок чин и адвокат винаги щеше да има поводи за конфликт. Но колкото повече се опознаваха, толкова повече и двете се убеждаваха, че са сродни души. И при двете изборът на кариера се основаваше на стремеж към справедливост; онова, което ги разделяше, ставаше все по-незначително с течение на времето. Така че и Луси бе влязла в кръга на близките й приятели. А сега само за един ден тя бе изгубила двама от хората, които обичаше най-силно, и бе пропъдила трети.
Взе мъфина и започва да го рони нервно. Никога не се бе гневила така на Тони. Как бе могъл да не вземе предвид възможността отмъщението на Ванс да има също такъв перверзен израз, какъвто имаха и предишните му престъпления? Никога не бе имало нищо праволинейно във външния израз на мисловните му процеси. Нямаше причина да се предполага, че престоят му в затвора би променил това. Сега това й се струваше очевидно, но не тя беше психологът в случая. Редно бе Тони да е предвидил тази възможност още в самото начало.
Карол допи шоколада и потегли отново. Придвижваше се вбесяващо бавно. Никой не би потеглил по свой избор по магистрала M1 в петък вечер, освен ако не беше абсолютно наложително. Потокът от коли се влачеше тежко като гъста течност, задържана от появата на непредсказуеми съсирени, после задръстването внезапно се разчистваше и всички натискаха до край педала на газта, докато не се натъкнеха на следващата тапа. Лицата зад воланите, осветявани от фаровете на преминаващите коли, бяха уморени, гневни или отегчени. Никой не изглеждаше весел или особено доволен, че е на това място.
Тъкмо бе подминала отклонението за Нотингам, когато си спомни за горкия си стар котарак, Нелсън. Нямаше никакъв начин да успее да се прибере у дома още тази нощ, а на седемнайсет години Нелсън беше вече прекалено стар, за да може да го остави без храна и вода за едно денонощие. В друг случай би помолила Тони да се погрижи за него. Но точно сега единственото й желание беше никога повече да не й се налага да разговаря с Тони. Спомни си, че има резервен ключ от апартамента си в чекмеджето на бюрото в офиса си. Пола беше човек, на когото можеше да разчита, че няма да си пъха носа тук и там, ако влезе в жилището й. Карол беше почти сигурна, че Пола беше мъничко влюбена в нея преди, и то в продължение на доста време. Но съвместният й живот с Елинор беше пропъдил тези чувства. Сега спокойно можеше да й повери храненето на котката.