— Много интересно. И Пола се е сетила за това сама?
Стейси насочи вниманието си към куфарчето, качи го на едно от бюрата и се зае да го отваря.
— Така мисля.
Ако пред нея беше някой друг, Карол веднага щеше да определи поведението му като прикриващо неувереност. Но тъй като това бе Стейси, й бе трудно да прецени. Въпреки това инстинктът й подсказваше, че в разказа й има някои пропуски.
— Много налудничаво ли ще прозвучи, ако кажа, че това много ми напомня начина, по който разсъждава Тони?
Стейси я погледна за миг.
— Знаете, че Пола е голяма негова почитателка. Може да е прихванала нещо от уменията му.
Карол беше наясно, че се е изправила пред непробиваемата стена на лоялността.
— Това там са компютрите на Тери Гейтс — тя посочи масичката. — Виж какво ще успееш да измъкнеш от тях. Но не забравяй и случаите в Брадфийлд. Той подчертано съкращава периодите между убийствата.
Стейси сви рамене.
— Мога да оставя програмите да обработват хардуера на Гейтс, а аз да работя по материалите от Оклахома. Ако имаме късмет, по-късно днес ще успея да ви представя нещо. Ако не, тогава утре.
Успокояващата увереност на Стейси бе точно това, от което се нуждаеше в момента Карол. Добре бе да знае, че поне някой владее положението. Но ако Тони Хил се беше набъркал в работата по случаите в Брадфийлд, Карол искаше да е наясно. Убийството на брат й бе доказателство, че Тони не работи вече така, както някога. А като имаше предвид сегашните си чувства, не й се вярваше някога да може да работи отново с него. И последното, което искаше, бе някой негов ход да я свари неподготвена.
— Благодаря, Стейси — каза тя разсеяно, озъртайки се вече за Амброуз, който можеше да даде отговор на следващия й въпрос. Къде беше всъщност Тони Хил?
43.
Ако Ванс имаше нужда от допълнителен аргумент в полза на убеждението си, че постъпва правилно, осъществявайки заплануваната разплата, той би изтъкнал факта, че спеше дълбоко, без сънища. Не го тревожеха никакви кошмари, не се въртеше в леглото, не се взираше в тавана, молейки се за забрава. След като си свърши работата с къщата на Тони, той си беше купил китайска храна и я беше отнесъл в хотела, където се зае да прехвърля телевизионните канали, докато му се доспа. Интересуваше го не само начинът, по който се отразяваха неговите дела; толкова отдавна не бе имал достъп до медиите, че му се искаше да види как са се развили в негово отсъствие.
Почувства убождането на неволно съжаление. Би се вписал идеално в тази мултимедийна вселена. Туитър, Фейсбук и тям подобните биха подхождали повече на него, отколкото на мнозина от идиотите, които сега се наслаждаваха на вниманието на публиката. Ето още нещо, от което го бяха лишили Карол Джордан. Тони Хил и онази мръсница, бившата му съпруга. Може би щеше да е добре да си направи профил в Туитър, за да дразни полицията. Можеше да се нарече „Бягащият Ванс“. Идеята беше привлекателна, но знаеше, че трябва да се откаже от нея. Ако бе научил нещо зад решетките, то беше, че всичко, което правиш във виртуалното пространство, оставя следа. Имаше достатъчно работа пред себе си, за да се ангажира и със сложното замитане на следи, което би било необходимо, ако решеше да отправи виртуално предизвикателство към властите. Достатъчно беше да знаят, че е на свобода и че върши това, което си е наумил.
Когато се събуди, утрото беше вече доста напреднало и той откри със задоволство много снимки от пожара в един местен новинарски сайт. Предполагало се, че става дума за палеж. Много проницателно. Името на Ванс не се споменаваше, а онзи, който бе писал материала, не беше положил усилия да научи нещо повече за „собственика, доктор Тони Хил“, чийто коментар не успели да получат. Но нещо друго накара Ванс да застане нащрек. На заден план в една от снимките той различи запомнящата се физиономия на ченгето, което говореше по телевизията за бягството му. Тъмната кожа на гладко обръснатата му глава блестеше, очите му гледаха бдително, по лицето му си личеше, че е отнесъл не един удар през годините. Сега беше тук, на мястото на пожара.