И това не беше празна заплаха. Въпреки решението да не допуска емоциите си да вземат връх, Тони имаше чувството, че те ще избият навън всеки момент, сякаш тъканта на самообладанието му щеше да се пръсне под напора им. Лесно беше да съзнава какво значение има Карол за него, когато тя присъстваше постоянно в живота му. Беше свикнал с приятелството, което ги свързваше, знаеше как неочакваните им срещи подобряваха незабавно настроението му, беше започнал да разчита на присъствието й като на постоянна, стабилна опора.
Израствайки, той така и не бе опознал два основни градивни камъка на човешката личност — обичта и приятелството. Майка му, Ванеса, беше студен човек, всеки неин жест и всяка дума бяха премерени и пресметнати, за да може да извлече точно каквото искаше от всяка ситуация. Същата тази жена не се бе поколебала да посегне с нож на Артър Блайт, годеника си, когато бе решила, че така е по-изгодно за нея. За щастие на Тони не беше успяла да го убие, а само да го пропъди завинаги.
Когато Тони беше малък, Ванеса беше прекалено заета да гради кариерата си, за да приеме оковите на майчинството, затова и го бе изоставила почти изцяло на грижите на баба му, която беше не по-малко студена от дъщеря си. Баба му се дразнеше от това, че той проваля плановете й за спокойна и безгрижна старост и се постара той да го разбере. И Ванеса, и майка й общуваха с други хора само извън стените на дома си, така че на Тони така и не бе предоставена възможност да наблюдава нормалното, ежедневно човешко общуване.
Когато си спомнеше за собственото си детство, той виждаше точно такова съчетание от фактори, което даваше база за развитието на увредените личности, които се опитваше да изцели като лекар и които преследваше като профайлър. Нежелано дете, лишено от обич, сурово наказвано за всяка дребна детска лудория и за всеки пропуск, откъснато от естествените човешки взаимоотношения, които стимулират развитието на личността. Отсъстващ баща и агресивна майка. Когато разговаряше с психопатите, станали негови пациенти, той постоянно долавяше отзвуци от собственото си изпълнено с пустота детство. Мислеше си, че именно затова е толкова добър в професията си. Разбираше тези хора, защото самият той се бе отървал на косъм от опасността да се превърне в един от тях.
Онова, което го спаси, което го дари с едно безценно умение — съпреживяването, бе единственото, което би спасявало и би могло да спаси хора като него — обичта. И тя дойде при него от съвсем неочаквано място.
Той не беше привлекателно дете. Доколкото си спомняше, знаеше, че е така, защото винаги му го бяха казвали. Не разполагаше с много обективна информация. Почти нямаше снимки от детството си. Две снимки на класа от случаите, когато учителят бе успял да накара Ванеса да се засрами и да поръча по един екземпляр — и толкова. Знаеше кое от децата е той, защото се случваше баба му да го посочи — когато го правеше, обикновено казваше нещо от рода на: „Всеки, който погледне снимката, веднага може да прецени кое е най-безполезното копеле от всички“. И забиваше в снимката своя разкривен от артрита показалец.
Малкото копеле Тони Хил. От късите панталони — малко прекалено къси, малко прекалено тесни — стърчаха слаби крака с кокалести колене. Тясно лице под разчорлена, чуплива коса, която явно не познаваше услугите на фризьор — откъде такъв лукс. Плахо изражение на дете, което не знае кога ще го изненада следващият шамар, но е убедено, че той няма да му се размине. И дори там, дори тогава, сините му очи привличаха внимание. Лазурният им блясък беше непомрачен и говореше за непрекършен дух. Все още непрекършен.
В училище го тормозеха постоянно; Ванеса и майка й бяха успели да му придадат излъчването на готова жертва, а не бяха малко склонните да се възползват от това, че никой не проявяваше интерес към него. Можеше спокойно да опердашиш Тони Хил, майка му нямаше да цъфне на другия ден в училището, за да навиква директора като продавачка на риба от Гримсби. За отборните спортове го избираха последен, присмиваха му се, каквото и да правеше, така че, докато преминаваше от клас в клас, училището си оставаше за него истинска мъка.
Тони винаги беше последен на опашката за храна. Беше се научил, че това е единственият начин да успее да се нахрани изобщо. Ако оставеше по-големите да минат много преди него, успяваше да отнесе подноса си до масата, без десертът му да бъде „случайно“ накиснат в яхнията с кнедли. По-малките деца не проявяваха желание да го спъват или да плюят върху картофите му.