Карол затвори вратата на кабинета зад себе си, но не си даде труд да спусне щорите. Не очакваше разговорът да изисква такава степен на дискретност.
— Надявам се оправданието ти да е добро, Тони — каза тя и се отпусна тежко на стола си. — Чакат ме три убийства. Нямам време за нищо, което не е въпрос на живот и смърт.
Тони спря да крачи и се опря с ръце на бюрото й, застанал срещу нея.
— Струва ми се, че случаят напълно отговаря на изискванията — отвърна той. — По-рано тази сутрин Джако Ванс е избягал от затвора.
Лицето на Карол застина от шока.
— Какво?
Отговорът й беше напълно автоматичен. Тони не си направи труда да повтаря. В продължение на един дълъг миг Карол се взираше в него, после каза:
— Как са допуснали да се случи такова нещо?
Тони изсумтя презрително.
— Случило се е, защото Ванс е по-умен от целия персонал на един затвор от категория С.
— Категория С ли? Как е възможно той да е бил в затвор от такава категория? Та той е осъден убиец!
— Да, и образцов затворник според Министерството на вътрешните работи. Не е направил една погрешна стъпка през всичките тези години, откакто е в затвора. Или по-скоро е замитал следите си така успешно, че е създал такова впечатление — в гласа му се долавяше гняв, но той не полагаше усилия да го прикрие. Ако не можеше да прояви някаква емоция и пред Карол, значи в целия си живот нямаше място, където би могъл да открехне вратата към вътрешния си живот. — Не само че е лежал в затвор от категория С, но и бил преместен в крилото за групова терапия. Можеш ли да повярваш? Свободни контакти между затворниците, килии като хотелски стаи, групова терапия, която той в качеството си на майстор манипулатор е можел да ползва за собствените си цели — оттласна се от бюрото и се отпусна на един стол. — Иде ми да отпусна глава на бюрото ти и да зарева.
— Е, помагал ли му е някой? Стената ли е прескочил?
— Очевидно са му помагали доста и отвътре, и отвън. Представил се е за друг затворник, който трябвало да бъде пуснат навън за деня. Имал билет за временно освобождение, нали знаеш, по онези програми, с които се предполага, че се помага на хората, чиято присъда изтича да се адаптират отново към външния свят — той плесна с длани по бедрата си. — Другият затворник трябва да е участвал в замисъла. Не си забравила какъв е Ванс, като надуши раним човек. Успява да разучи слабостта му, а после се насочва право към нея, създавайки у човека усещането, че му е пратен свише, за да реши проблемите му. Сигурно е бил в състояние да предложи нещо, от което другият се е нуждаел — той скочи от стола и отново започна да крачи напред-назад. Карол се опитваше да си спомни кога за последен път го е виждала така развълнуван, че вълнението му да има и физически израз. Накрая се досети. В един апартамент в Берлин. Когато бе застрашена личната й безопасност. Започна да й се изяснява, че корените на вълнението му може да са същите.
— Тревожиш се за мен — каза тя. — Предполагаш, че може да се насочи към мен.
Тони спря на място като закован.
— Разбира се, че се тревожа за теб. Спомням си онова, което ти самата ми предаде. Думите, които ти е казал онази нощ, когато го арестува.
Карол изпита чувството, че ледени пръсти докосват тила й. Тихо произнесените, гневни думи на Ванс я бяха вледенили навремето; връщаха се в мрачните й, заплетени сънища месеци след това. Понякога дарбата й да си спомня дословно чутото можеше да се превърне в проклятие. „Всички ще съжалявате за тази нощ“, бе казал той. Опасността се излъчваше от него като мирис, и я караше да се чувства омърсена и уплашена. Тя се опита да преглътне с внезапно пресъхналото си гърло и каза:
— Той надали ще се навърта наоколо в търсене на отмъщение — опитвайки се да убеди най-вече себе си. — Вероятно си е подготвил убежище, където да се скрие. Ще отиде някъде, където ще може да има чувството, че вече си е възвърнал контрола над живота си. А това не би могло да се случи в тази страна, камо ли пък някъде близо до мен.
— Не бих разчитал на това — отвърна Тони. — Спомни си какво направи той с Шаз Боуман.