Което необратимо превръщаше Тери в „Човекът, който знаеше твърде много“. Ако той разкриеше онова, което бе извършил, ако разкажеше онова, което знаеше, това би било краят. А това бе нещо, което Ванс никога не би допуснал.
13.
Сержантът от криминалната полиция Алвин Амброуз се опитваше да не нервничи прекалено много, докато преминаваше през всички проверки, необходими, за да бъде допуснат на територията на затвора „Оукуърт“. Скенери, детектори за метал, предайте мобилния си телефон, предайте радиостанцията… Ако обръщаха толкова внимание и на хората, които излизаха от затвора, той нямаше да е тук сега.
А и поначало не би трябвало да бъде тук. Действително, „Оукуърт“ влизаше в региона, за който отговаряше полицията на Уест Мърсия и беше достатъчно близо до Устър, за да бъде разследването на бягството на затворник оттук несъмнено отговорност на полицията от този град. Което означаваше според Амброуз, че с това, което вършеше сега, по право би трябвало да се заеме шефът му. Но откакто бе обявено, че Карол Джордан ще поеме поста, който той искаше, инспектор Стюарт Патърсън като че ли бе обявил стачка. Всичко, което успяваше да пробута на Амброуз, се трупаше на бюрото на сержанта. Така стана и с този ангажимент. Всяка надежда, която Амброуз бе таял, че шефът му може да се заеме с въпроса, изчезна незабавно щом се разкри кой точно е избягалият затворник. Това, че Карол Джордан бе участвала в ареста му навремето просто затвърди онова, което се бе превърнало в стандартна оперативна процедура в техния офис.
В представите на началника на местната полиция Патърсън водеше случая. Всъщност Амброуз го беше поел. Независимо от това, че управителят на затвора щеше да очаква офицер с чин, по-висок от сержант, да оглавява преследването на опасен беглец като Ванс. Амброуз трябваше да приеме нещата такива, каквито бяха, и да разчита на внушителното си присъствие. Поне щеше да може да се възползва от опита на Карол Джордан още преди пристигането й в Устър. Съвместната им работа преди беше оставила силни впечатления у него. А не беше никак лесно да впечатлиш Алвин Амброуз.
Най-сетне премина през всички проверки, влезе през малката странична врата и мина по един коридор, за да влезе в кабинет, където завари един учудващо млад мъж да седи зад затрупано с документи бюро. Той скочи, придържайки с една ръка развяващите се краища на сакото си и протегна другата, за да се здрависа с Амброуз. Беше висок, строен и жизнерадостен. Но когато Амброуз наближи, за да стисне ръката му, забеляза, че кожата му е набраздена от ситни бръчици. Беше по-възрастен, отколкото изглеждаше на пръв поглед.
— Джон Грийнинг — представи се той. Ръкостискането му беше енергично като цялостното му излъчване. — Заместник-управител. Шефът отиде в Лондон, повикаха го в Министерството на вътрешните работи — той ококори очи и повдигна вежди. Амброуз си каза, че му прилича на Дейвид Тенант в ролята на доктор Кой. Дори самата мисъл го накара да изпита досада. Грийнинг го покани с жест да седне, но Амброуз остана прав.
— Нищо чудно — отвърна той. — Предвид обстоятелствата.
— Ние сме крайно притеснени поради бягството на Джако Ванс.
Според Амброуз думата „притеснени“ беше мъчително неадекватна. Един сериен убиец си беше излязъл през входната врата на затвора, управляван от този човек. На негово място Амброуз щеше да иска да потъне в земята от срам.
— Да. Разбира се, такава грандиозна издънка неминуемо ще предизвика разследване, но това не е поводът за днешното ми посещение.
Грийнинг се нацупи. Не е гневен, не се срамува, каза си Амброуз. Цупи се. Като че ли някой е разкритикувал вратовръзката му. Която, откровено казано, би заслужила всяка отправена към нея критика.
— Мога да ви уверя, че за корупция сред личния ни състав не може да става и дума — каза заместник-управителят.